Денис Коробко

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | съдържание на книгата | страницата на автора

 

 

Глава 1. История на компютърно генерираната литература

 

        Малко след края на Втората световна война през 1945 година в САЩ списание „Atlantic Monthly” публикува статия на тогавашния научен съветник на президента Рузвелт, Ваневър Буш, носеща заглавието “As we may think”. Статията е посветена на проблема за човешкото знание и натрупването и обработката на информация. Тезата на Буш е следната: Човешкото знание става все по-всеобхватно, а информацията, натрупана посредством това знание – все по-обемна. Това налага разработването на нови методи за обработка на информация. Буш предлага проект-идея за машина, наречена MEMEX (Memory Extender), в която да бъде въведено цялото писмено наследство на човечеството и с помощта на микрофиш-система да се осигурява не само достъп до всеки един текст, но и да се прави възможна връзката на един текст с друг според желанията на потребителя. Буш предлага начин на свързване на текстовете отвъд класифицирането и каталогизирането, характерно за традиционните библиотеки, поставен на техническа основа и даващ възможност за неограничен достъп до знанието. Всъщност това коцепция, чийто утопичен потенциал, след въвеждането на Интернет в началото на 90-те години на ХХ век, е на път да стане реалност. Ето как самият автор поставя проблема: „Планината от научни трудове става все по-голяма. Същевременно става ясно, че се намираме в ситуация на все по-задълбочаваща се специализация (...) Истинският проблем при събирането на информация не е в липсата на помощни материали и уреди в библиотеките, нито пък в създаването на подобни инструменти. Проблемът е по-скоро в несъвършенната система за индициране, която затруднява достъпа до съответните материали (…) Човешкото мислене функционира по друг начин, а именно – посредством асоциации. При постъпване на определена информация, тя бива моментално обработена и мисълта се насочва по асоциативен път към нещо ново. Съществуват и други особенности на мисленето: има асоциативни линии, които рядко следваме, в резултат на което те избледняват, информациите не се запаметяват, спомените са фрагментарни и непостоянни.(…) Асоциативният начин на работа би трябвало да бъде механизиран. (…) Представете си един уред на бъдещето за лична употреба, който би представлявал нещо като личен архив или библиотека. Той трябва да бъде назован по някакъв начин и аз мисля, че името “Memex” е най- подходящо. “Memex” е устройство, в което бихме могли да съхраним всичките си книги, документи и комуникации и което е конструирано така, че използването му да бъде много бързо и лесно. Този уред би бил индивидуално допълнение към нашата памет. “Memex” изглежда като обикновено бюро, в горната част на което има прозрачни екрани, върху които се прожектира материала, с клавиатура и много други копчета и ръчки. От едната страна се намират съхранените материали, като проблемът с мястото е решен с помощта на по-голям микрофилм. Основната част на “Memex” може да бъде доставена на микрофилм, всевъзможни книги, картини, периодика – всичко се съхранява в този вид. Съществува и възможност за въвеждането на нова информация. (…) След като всичко това е направено, с натискане на една ръчка новите материали се фотографират – за тази цел могат да бъдат използвани методите на сухата фотография. За да получи дадена книга, достатъчно е потребителят да въведе съответния код с помощта на клавиатурата и съдържанието й се прожектира на екрана. Остава една крачка до асоциативното индициране, което се подпомага от възможността да бъде получена всяка една необходима информация – било то книга, статия, снимка или записка. Основното достойнство на “Memex” е в това, че може да свързва две информации в една, това е най-важно.(…) Ще се появят съвършенно нови енциклопедии, снабдени с мрежа от асоциативни връзки (Bush 1945, www.netlit.de/literatur/theorie)
        В края на 50-те години в Германия се появява Щутгартската група, оформила се около Макс Бензе. Основната й дейност е свързана с експерименталната литература и по-специално с теоретичната основа и създаването на поетична автоматична естетика – продуциране на компютърни текстове и графики на принципа на случайността. През 1959 г. с помощта на изчислителната машина ZUZE Z22, в която е въведена база данни и свод от синтактични правила са генерирани текстове, които Тео Луц нарича „стохастични” (случайни – термин от теорията на вероятностите). Описвайки експеримента, Макс Бензе говори за „изкуствена поезия” (kuenstliche Poesie), като набляга на връзката изкуство - изкуствено. Други експериментатори – като Герхард Щикел например, използват изчислителна машина IBM за писане на „автопоеми” (Autopoemen), а през 1967 ZUZE Z23 е в основата на нов експеримент, проведен от Манфред Краузе и Гьоц Ф. Шаут и описан в техния труд “Computer-Lyrik. Poesie aus dem Elektronenrechner”(1967). По повод на тези първи опити Р. Дьол пише: „Експериментите с компютърно генерирана графика, музикален съпровод и връзката между езика и електрониката, които наблюдаваме през 90-те години са тясно свързани с вирулентния интерес на Щутгартската група към визуалната поезия, пермутацията и „сut-up” метода.” (Dohl 1998).
        Първите литературни произведения, направени с помощта на изчислителна техника са резултат на работата на малък брой авангардно настроени творци и учени. Тези произведения имат по-скоро игрови, отколкото наративен характер и носят в себе си съответната употреба на езика, като проява на тази своя същност. Като изключим единичните опити през 60-те години, интересът към този вид творческа нагласа се възражда с нова сила едва през 90-те години и е свързан с бурното развитие на технологиите. Резултатите са толкова разнообразни, че в много от случаите са отвъд традицията, която бихме определили като литература. Първите опити в тази област не намират публичност или по-скоро не достигат до широката публика; техническите възможности на тогава широко разпространените електронни медии, като радио и телевизия, дават по-широк спектър от възможности за експерименти.
        Едно от теченията в дигиталната поезия например произлиза от сферата на интерактивните мултимедийни инсталации, дотолкова доколкото това са форми на `комуникация` между човека и електронните медии и при това водещата роля е отредена на езика. Пример за подобна инсталация е проектът на Джефри Шоу и Дирк Грьонефелд Legible City(1988- 1992) в който реципиентът се движи с велосипед по улици от триизмерни букви. В Mission Invisible(1992) Ши Мацуи и Томоаки Ишихара използват компютъра като уред за четене на аналогови и „невидими” текстове. Много работи от областта на Ars Electronica демонстрират синтеза на словесното и изобразителното изкуство – традиция, добре позната ни от времето на кубизма – но посредством компютърните технологии.(Kunsthalle Wien 1993)
        Съществуват и опити да се постигне естетически ефект с помощта на компютри, вързани в мрежа, като в центъра на внимание остава интерактивната комуникация, а езикът е само неизбежно средство за постигането му. Такъв например е първият „е-mail” проект La Plissure du Text на Рой Ашкот, който през 1983 г. инициира своеобразна постановка с участието на творци от единадесет града, като център на събитието е Париж. Груповият проeкт KaspaH на Катрин дю Куртен през 1994г. създава фиктивен образ в Интернет, чиято идентичност се създава в процеса на комуникация с реални лица. Независимо че тези проекти използват езика като основно средство на комуникация, те не се самоидентифицират като пряко литературни.
        Като нелитературни би следвало да определим и продуктите на компютърно генерираното и нет-изкуство (netart), които функционират на езиково кодираното символно ниво на компютъра – например групата JODI, която шокира все още прохождащите потребители на едва появилият се Интернет като инсценира системни и комуникационни смущения или ASCII- Art- Ensemble, които трансформират произведения на филмовата класика в движещи се образи, използвайки ASCII формат. Хакери и програмисти използват спецефични програмни езици и създават вируси, които могат да симулират процеси, които някои учени са склонни да отнесат към дигиталната литература.(Cramer 2004)
        През 80-те години се заражда едно друго разклонение на дигиталната литература, което е може би е най-близко до литературната традиция – става дума за наративно ориентираната Хипертекстуална литература. Учените Тед Нилсон, Джордж П. Ландау и Джей Дейвид Болтър създават поетологичната концепция на това явление: електронно съединяване на текстови фрагменти, съответно отворена, мултилинеарна и мултисеквенционална структура на текста и прочита. Литературният хипертекст се трактува като наследник на модерните и постмодерни литературни писмени практики. Същевременно се появявят и първите компютърни програми, предназначени за създаването на този вид текстове. Фирмата Apple създава хипертекстпрограмата “Hypercard” и започва серийно да я инсталира на машините си.
        Повечето иследователи смятат “Afternoon – a story” на Майкъл Джойс за първата хипертекстуална творба и този проект се определя като прототип на литературния хипертекст. М. Джойс с помощта на Дж. Д. Болтър и Дж. Б. Смит създава програмата “Storyspace”, специално предназначена за автори на хипертекст. Програмата дава възможност за работа с комплексни текстови структури в графичен режим. Първите хипертекстови произведения битуват във вид на дискети.
        Важни теоретични концепции и инициативи, свързани с компютърно генерираното изкуство и литература се раждат и във Франция. През 1962 г. Франсоа льо Леоне пише първия манифест на създадената от него и Реймон Кьоно група OULIPO (Ouvroir du Litt?rature Potentielle). Основен творчески принцип за OULIPO е набор от правила на творческия акт, представен в манифеста, а също така и идеята, съгласно която поезията трябва да се пише на програмни езици като Algol. Малко по-късно през 1977 г. в центъра „Жорж Помпиду” се организират „Дни на писателя с компютър”, в резултат на които някои членове на OULIPO – Пол Фурнел, Жак Рубо и Итало Калвино започват активно да използват компютър в процеса на създаване на текстовете си.(Fournel 1993) П. Фурнел и Ж. Рубо са също така и едни от основните членове на групата ALAMO (Atelier du Litt?rature Assist? par la Math?matique et les Ordinateurs), която концентрира усилията си върху връзките между литературата и компютърната техника и по-специално върху изкуственото, алгоритмичното пораждане на текста. 1985 е годината на провеждане на изложбата “Les Immateriaux”, чийто куратор е Ж. Ф. Лиотар. В рамките на тази изложба е представен литературен нет-проект с участието на много автори, представен в изданието за изкуство Art Access. През 1988 г. около Филип Бооц и Фредерик Дювеле се формира нова група, наречена L. A. I. R. E. (Lecture, Art, Innovation, Recherche, ?criture), чиито основни акценти са въпросите, свързани с времевите структури между пораждането и рецепцията на мултимедийни и анимирани дигитални текстове. Дейността на групата се отразява в нейното електронно издание ALIRE. (Bootz1996)
        От 90-те години насам текат редица проекти, стремящи се да обединят, дефинират и класифицират явлението дигитална литература. За отбелязване тук са проектът p0es1s (1992), уеб-страницата на Центъра за електронна поезия (Electronic Poetry Center 1993) към Ню-Йоркския държавен Университет Buffalo, организирал и два международни симпозиума, посветени на дигиталната литература (http://epc.buffalo.edu), антологията „New Media Poetry”, издадена от Едуардо Кац през 1996г., съвместното издание ALIRE10/DOC(K)S – книга и CD-ROM, on-line изданиeто на Роберто Шимановски dichtungdigital.de.
        Най-успешните и добили популярност немски проекти са проектите за групово писане: „23:40” на Гуидо Григат, „Beim B?cker” на Карола Хайне и “Assоziations-Blaster”. Най-интересният от тях е „23:40”: в основата му лежат 1440 минути на един абстрактен ден, като за всяка минута има отделен прозорец, който трябва да бъде запълнен с текст, а всеки прозорец остава отворен точно 60 секунди.
        След кирилизацията на руския спектър на мрежата през втората половина на 90-те години и руската литература се дислоцира online. Безспорен ветеран в нея е проектът за групово писане „РОМАН” на Роман Лейбов (1995 г.). В основата му стои прозаичен текст, написан от Лейбов през 1987. Поместен в мрежата и снабден със система от линкове, Романът мълниеносно се разраства до необозрими размери и Авторът прекратява проекта, защото от една страна смята експеримента за приключен, а от друга – РОМАН е до-кирилски образец на сетературата (название на мрежовата литература от рус.- сеть- мрежа), т.е пише се на руски, но на латиница, което, макар да стимулира словотворчеството и въображението, технически затруднява писането.
        Друг известен руски проект My Boyfriend came back from the war на Оля Лялина се ползва с особена популярност – не на последно място поради своята англоезичност. Той използва в еднаква степен както текстови, така и графически фрагменти и е класически образец на електронен хипертекст.
        Към настоящия момент литературният Рунет (жарг. за русский интернет) разполага с трудно обозрими ресурси, както творчески образци, така и теоретични текстове посветени на на on- и offline литературата.
        Най-популярните интерактивни и колаборативни проекти на Рунет са „Буриме” на Дм. Манин, „Сад расходящихся хокку” на Р. Лейбов и Дм. Манин и „Лягушатник” – проект на Ал. Андреев за писане на хайку.
        Съществуват също така десетки натрупвания от сканирани текстове на книжната литература – on-line библиотеки, сред които може би най-внушителната е на московския програмист М. Мошков, която през ноември 2004 навърши десет години, а размерът й към април 2005 е почти 5 Gb. От 1997 съществува on-line изданието „Сетевая словесность”, координатор на проекта е Е. Горни. Изданието концентрира вниманието си върху литературните явления в Интернет, с подразделения: „Поэзия”, „Рассказы”, „Повести и романы”, „Пьесы”, „Очерки и эссе”, „Критика и анализ текста”, „Переводы”, „Кибература”, „Теория сетературы”, „Литературные хроники”. Най-интересни от теоретична гледна точка са разделите „Кибература” и „Теория сетературы”, чиято тематика и съдържание са тясно свързани с темата „Естетика на дигиталната литература”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]