Денис Коробко

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | съдържание на книгата | страницата на автора

 

 

Глава 8. Заключителни бележки

 

“Нельзя объять необъятного”

 

Козьма Прутков

 

        На 13 януари 1997 г. по електронната поща се разпространява следното съобщение: „if you want me to clean your screen, scroll up and down”, под съобщението е изписан интернет адрес, който тогава не говори на никого нищо: www.entropy8zuper.org/possession/olialia/olialia.htm и името Оля Лялина. В момента на кликване на този линк на екрана се появява длан и започва да прави движения, имитиращи бърсане на екрана от вътрешната страна – визуална сензация, предизвикана от съмнително e-mail послание.
        Всеки текст на дигиталната литература представлява части от едно разпаднало се потенциално цяло. Връзката между частите се осъществява посредством хипервръзките (линковете) и волята на читателя. Реконструирането на изходния сегмент или сегменти винаги ще бъде стремеж към това реконструиране. Математически изразено това би имало следния вид: ако приемем, че изходният сегмент е 1, тогава интерпретацията на всеки един такъв текст ще бъде х, а х винаги ще се стреми към единица (х?1)
        Следването на линковете, в такъв случай е от една страна игра, инициирана от автора и, от друга - игра, подхваната от читателя, като чисто читателската нагласа, асоциативно-креативна, се сгромолясва по линията „асоциативно”. Това е осъществяването на стратегията на двойния прочит и епохата на доминиране на естетиката на фрустрация. Следването на линковете е едновременно следване на чужди асоциативни линии и следване на собствените такива, но само в границите на видимия текст – читателят няма поглед върху цялостната структура на произведението. То е също така вид „интелектуално мързелуване” или интелектуална пасивност на читателя, защото прочитът е до известна степен пред-програмиран, но заедно с това, тъй като става дума за текстове с пораждаща се литературност, апел към същия този читател към съ-знание и съ-творчество.
        В пространството на интернет теориите на В. Бенямин и Т. Адорно престават да бъдат релевантни. Осъществява се преодоляване на медийния диспозитив и се формира на нов такъв. Организират се модели на нова литературна публичност, породени от специфичния характер на медиума.
        В “Анатомия на критиката” Н. Фрай, разглеждайки реторичния анализ, пише: “Открай време думата “реторика” е имала две значения: разкрасена реч и реч, която трябва да убеждава. Тези две значения психологически изглеждат противоположни, тъй като стремежът към разкрасяване в основата си е самоцелен, а желанието да убедиш някого в повечето случаи е нещо съвсем различно от първото. Всъщност орнаменталната реторика е неделима част от литературата, т.е от онова, което нарекохме хипотетична словесна структура, която съществува сама за себе си. Убеждаващата реторика е приложна употреба на литературното изкуство, усилващо интензивността на аргумента. Орнаменталната реторика въздейства статично върху слушателите, като ги кара да се възхищават на собствената й красота или остроумие; убеждаващата реторика се опитва да поведе кинетично слушателите към някакво действие (курсив мой - Д.К). Първата предизвиква емоции, втората ги направлява. (Фрай 1987).
        И така, ако тук става дума за някаква дихотомия, а реториката е онзи страна на литературния текст, посредством която се осъществява борбата за ограничаване на властта на езика (Барт 1995/18), то във случая с тектовете на дигиталната литература, в тяхната не-до-писаност и благодарение на тяхната интерактивност, интермедиалност и инсцениране в мрежата, които многократно увеличават реторичната им натовареност, имаме може би идеален пример за осъществяването на тази борба. В тъканта на литературния хипертекст и, по-специално в мрежовото му случване, се осъществява онова някакво действие, към което т. нар. “книжна литература” с?мо подтиква. Тук ролята на автора е модел на деконструктивно поведение, а ролята на реципиента - модел на реконструктивното такова.
        Мрежата е един глобален хипертекст, една друга реалност, която на дадения етап е в процес на генериране на една собствена естетическа парадигма, а тя, от своя страна, би актуализирала формирането на един друг хоризонт на очакване. Този процес е еднопосочен в нашия културен ареал. Става дума за това, че имаме работа с един (не)адекватен, дори по-скоро непълноценен реципиент. Явлението е тясно свързано с факта, че техниката се развива с главозамайващи темпове и е дошъл моментът да хвърлим поглед назад и поглед напред - също както Хайдегер, който през 1951 в статията “Проблемът за техниката”[8] констатира промяната във виждането, сравнявайки начина, по който Хьолдерлин вижда Рейн и асоциациите, които предизвиква същата тази река-символ у човека от средата на ХХ в., схващащ я преди всичко като ресурс - с фабриките и всички следи на индустриализацията (Хайдеггер 1993).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]