Денис Коробко

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | съдържание на книгата | страницата на автора

 

 

Глава 7. Литературни прототипи на дигиталната литература

 

(Игрови практики между вписмененост и не-до-писаност)

        Съществуват множество прототипи от книжната литература, в които става дума за един нетрадиционен начин на четене - фрагментарният, който по своята същност не е нов.
        В статията си „Постмодернизъм и общество” Ф. Джеймисън пише: „На постмодерната култура съответства специфичен шизофреничен опит, който е обречен да преживява повтарящо се настояще, а разнообразните му моменти да не демонстрират каквато и да било връзка с него и на неговия хоризонт не се вижда някакво обозримо бъдеще. С други думи: шизофреничният опит е опитът всичко да се раздели на разединени, дискретни материални означаващи, които не могат да бъдат свързани в последователност.”(Джеймисон, Ф. Логос 2000/4)
        В световната култура са правени не малко опити за генериране на текстове, стремящи се да осигурят подобно ниво на рецепция. Достатъчно е да си спомним за най-често даваните примери: Х. Л. Борхес, Х. Кортасар, М. Павич, И. Калвино. ”…Всички тези фокуси, които ни предлага Интернет, вече са се случили. Те са предвидени от книжната литература… Разликата е само в това, че в повечето случаи са били метафора. Във виртуалния свят се появи възможност метафората да стане реалност”.(Курицын 2001)
        За да определим хипертекста, ще започнем с речниковата дефиниция на думата. В “Словарь культуры ХХ века” В. Руднев дефинира хипертекста по следния начин: “Хипертекстът е текст, устроен по такъв начин, че се превръща в система, йерархия на текстове, съставящ едновременно единство и множественост на текстове. Най-простият пример за хипертекст е самият речник или енциклопедията, където всяка статия има препратка към друга. Такъв текст може да бъде четен по няколко възможни начина: класическият линеен начин на четене, пренебрегващ хипертекстовите препратки (или линкове в електронното случване на текста), четенето подред, следващо всички линкове и накрая хипертекстовото плаване, което преминава от връзка към връзка.(Руднев 2001)
        Опитвайки се да дефинираме дигиталния вариант на хипертекста, добре би било да обърнем внимание на следните въпроси: Феномен ли е електронният вариант на хипертекста? Не е ли “нейно величество хипервръзката” (Курицин) просто едно техническо улеснение? Ако е така, то бихме сметнали за вярна дефиницията на Кристиан Бене във в.”Die Zeit”: “Четенето в Интернет е като слушането на музика по телефона… литературата в мрежата е едно мъртвородено.” (Simanowski 2002) Но нека си представим, че ни хрумне да четем “Под игото” on-line. Още през 60-те години на ХХ в. Теодор Холм Нилсън в книгата си „Literary Machines” определя хипертекста така: “ non- sequential writing- text that branches and allows choices to the reader…Hypertext is the generic term for any text, which cannot be printed.” (цит. По[3; стр. 13]) Това изказване ни отвежда, обаче, към една друга констатация: нелинейният текст съществува преди мрежата, а нелинейността е възможна и на хартия…

 

 

Примерите

 

Симеон Полоцки

 

            а  т  ь  л  а  г  о  н  о  г  а  л  ь  т  а
            т  ь  л  а  г  о  н  м  н  о  г  а  л  ь  т
            ь  л  а  г  о  н  м  и  м  н  о  г  а  л  ь
            л  а  г  о  н  м  и  у  и  м  н  о  г  а  л
            а  г  о  и  м  и  у  в  у  и  м  н  о  г  а
            г  о  н  м  и  у  в  т  в  у  и  м  н  о  г
            о  н  м  и  у  в  т  с  т  в  у  и  м  н  о
            н  м  и  у  в  т  с  р  с  т  в  у  и  м  н
            м  и  у  в  т  с  р  а  р  с  т  в  у  и  м
            и  у  в  т  с  р  а Ц а  р  с  т  в  у  и
            м  и  у  в  т  с  р  а  р  с  т  в  у  и  м
            н  м  и  у  в  т  с  р  с  т  в  у  и  м  н
            о  н  м  и  у  в  т  с  т  в  у  и  м  н  о
            г  о  н  м  и  у  в  т  в  у  и  м  н  о  г 
            а  г  о  и  м  и  о  в  у  и  м  н  о  г  а
            л  а  г  о  н  м  и  у  и  м  н  о  г  а  л
            ь  а  т  ь  л  а  г  о  н  о  г  а  л  ь  т  а
            т  ь  л  а  г  о  н  м  н  о  г  а  л  ь  т 
            а  т  ь  л  а  г  о  н  о  г  а  л  ь  т  а

 

 

        Текстът-игра на С. Полоцки е ориентиран към визуално възприятие. Това е текст, в който доминира отразеният, огледалният образ, като модел на протворечие между видимост и същност. Според уводната статия на тартуския сборник „Зеркало. Семиотика зеркальности Вып. 831” две огледала (два отразени образа) са модел на безкрайност. В гореприведения текст-игра могат да бъдат открити поне два такива образа. Безкрайността се ограничава от рамката на текста.

 

 

Реймон Кьоно, Сто хиляди милиарда поеми

 

        През 1961 излиза едно много интересно произведение на Р. Кьоно (Raymond Queneaus): Cent mille milliards de poemes, което беше разгледано в Пета глава. То представлява десет поеми, отпечатани на десет отделни листа, които от своя страна са разделени (разрязани) на десет части, колкото са и стиховете така, че всеки един стих на една от поемите може да бъде комбиниран с всеки стих на другите девет поеми – в обща сложност сто хиляди милиарда поеми. Произведението репрезентира онзи стремеж към безкрайния текст, който е така характерен за съвременните хипертекстуални практики, като не е пропусната и ролята на реципиента – свободата да комбинира.

 

 

Х. Л. Борхес - Градината

 

        “Градината на разклоняващите се пътечки” (1941) е един от най-често срещаните примери за идеята за безкрайност на текста, за текста като лабиринт и като метафора на времето. Цитатът, който ще бъде приведен тук не се нуждае от коментар: “… аз се питах, как може една книга да бъде безкрайна. Не ми идваше нищо на ум, освен един цикличен, движещ се в кръг том, чиято последна страница да повтаря първата, което би му позволило да се повтаря произволно много пъти. Спомних си онази нощ от “Хиляда и една нощ”, в която Шехерезада, заради една чудесна грешка на преписвача, започва дословно да разказва историята на “Хиляда и една нощ”, рискувайки отново да стигне до онази нощ, в която я преразказва и така да се повтаря до безкрайност. (Тук е уместно да припомним, че М. Фуко използва “Хиляда и една нощ” като пример за постоянно пишещ се текст – Шехерезада говори, за да избегне смъртта (Фуко 1991), като олицетворение на идеята за смъртта на автора – бел. моя Д.К). Представих си още, произведение в духа на платоновите “идеи” – замисълът му би се предавал по наследство, преминавайки от поколение към поколение и всеки наследник би добавял към него главата, която му е отредена…”(Борхес)

 

 

М. Павич - Речникът

 

        “Хазарският речник” репрезентира паралелното битуване на най-малко три текстови нива (християнския, юдейския и ислямския текст), а речниковата му структура и системата от препратки осигурява достатъчно много нива на рецепция. Трябва да се отбележи, че вече споменатите възможности за прочит на един хипертекст могат да бъдат комбинирани (което всъщност важи за прочита на всеки един такъв), а това от своя страна дава възможност на играта да клони към безкрайност. Безкрайността се осигурява от пределната литературност на “речника”, а неговата вписмененост осигурява удържането на същата тази безкрайност. За „Хазарския речник” А. Генис пише: „Текст, който е построен по псевдообективен принцип (роман-речник). Тази структура развързва ръцете на писателя. Може ли да има нещо по-абсурдно от един том на Енциклопедията, в който предметите и имената са подредени в мним ред или по-скоро в крещящо безредие. Това е литература от второ ниво – литература, която се отказва от извоюваната свобода и доброволно влиза в нови рамки” (Генис 1999). В „Пейзаж, рисуван с чай” Павич заявава: „Всички книги на този свят имат тайната склонност да не се поддават на четене”(Павич 2009).
        Книгата е съставена от отделни микроразкази, които съставят сюжет, който не може да бъде преразказан. Текстът на романа не може да бъде превърнат в линейно повествование поради наличието на интегриран разрушаващ механизъм. „Сюжетът при Павич, – пише Генис, – е като музика, преживяваш го във всяка една минута на четене. Стига да се разсееш за миг и неизбежно ще се загубиш в мрачния лабиринт на тази проза. Личното време на читателя е включено във времето на романа. Читателят е като актьор, който играе и преживява часовете, наложени му от ролята (...) Докато проследяваме орнамента на всяко изречение, общото – историята се губи и „зад дърветата не се вижда гората”. Нещо повече, „дървото” ни води не само напред, но и нагоре, можем да се покатерим на него и да се насладим на гледката...” (Генис 1999). Авторът се възползва от рамките на структура, която съществува преди произведението – речника. Това му дава пределна свобода и го освобождава от рамките на линейното построяване на сюжета.

 

 

Х. Кортасар – „Игра на дама”

 

        Роман с литературно-игрово начало, снабден с предписания за прочита му и таблица. Романът репрезентира играта в нейното постоянно повтаряне и вариативност. Безкрайността се актуализира от препратките след всяка глава и се ограничава от възможността за традиционен прочит на първите 56 глави.
        Интересен е моментът на хвърляне на камъчето върху едно от полетата, начертани на земята при игра на „Дама”, което по някакъв на чин напомня кликването с мишката на определен линк при прочита на текст, снабден с хипервръзки.
        На този роман се спряхме подробно в Шеста глава.

 

 

 

И. Калвино – „Ако пътник в зимна нощ”

 

 

„Това което правя с теб сега
е това, което правиш ти сам със себе си,
защото аз – това си ти, а ти – това съм аз.”

 

някъде в Интернет

 

„Колко добре бих писал, ако не бих бил аз.”

 

И. Калвино

 

 

        За романа на Калвино Х. Р. Яус пише: „Ако пътник в зимна нощ” е роман, подходящ да се онагледи използването на фикционалността на три равнища, които са в непрекъсната интерференция: от една страна, с оглед на отношенията между писане и четене, представящото комлиментарната връзка между писания и ненаписания свят, от друга страна взаимодействието между автор, четящ, четен и читател, на трето място в инсценировката на себе си за другия в отношението Аз-Ти, между читател и читателка, което във взаимното възприемане на фиктивни дискурси открива множеството възможни хоризонти на света. (...) Има само един начин за преценяване на огромната дистанция между пишещото и четящото Аз – ако авторът се превърне в преписвач, тогава четенето и писането биха се превърнали в един и същи акт.”(Яус 1998)

 

 

В. Набоков – „Бледное пламя”

 

 

        В електронната библиотека на М. Мошков (www.lib.ru) съществува хипертекстова версия на романа в превод и обработка на С. Илин, но хипервръзките не функционират. Коментарите, към които по всяка вероятност водят неработещите линкове, могат да бъдат намерени на www.web-malina.com/getbook.php?bid=3041 . Авторите на коментарите са А. Люксембург и преводачът на романа С. Илин. Ето каква информация за романа дават Коментарите:
        Романът обединява интересите и пристрастията към различни епохи. От една страна, както „Знак за незаконороденост”, така и „Бледное пламя” включва части от незавършения роман „Solus Rex”, от друга страна избраната от Набоков сложна наукообразна форма: предисловието на коментатора Чарлз Кинбот, поемата от 999 реда, автор на която по всяка вероятност е Джон Шейд, пространният коментар и указател, съставени също от Кинбот, напомнят за мащабния труд на Набоков – превода на „Евгений Онегин”, включващ предисловие, текст на превода, коментар, указател и фототипна версия на първото издание на романа.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]