Момиченцето, дето
пощи баба си на припек
и чака третата вода,
не вижда

първата вода, шафранена,
със стелеща се като дъх канелена мъглица,
първата вода, заливаща
бамбукови стебла и орхидеи, разквасяща
попуканите устни на мангустата, подяждаща
тинясалите брегове, бродирани със стъпки на животни,
в които гнездят речни охлюви -
първата вода, където
камъкът, преди да се събуди,
е замислено момченце или Буда.

Не вижда то
и втората вода, кобалтова,
скърбяща във подмолите
по Севера и снежното си детство,
по високите фиорди на Норвегия
и корабите-точици,
печалната вода, и страстната,
нетърпеливата и строгата,
водата, помнеща
гравюрите и хугенотите,
дигите, резбованите табли на креватите,
чаршафите, дълбоки в хладината си,
кръвта,
познаваща една посока само.

Момиченцето вече е само,
но вижда само
третата вода, желязната,
водата като тъмнина, избиваща отдолу,
водата като тътен или птица,
чийто писък
тревожи нощите на неродените.

Третата вода, която
ще роди от нея мен
или водата,
която никога не идва.

върни се | съдържание | продължи