Дето рекъл оня,
туй наше вечно "Вчера!", "Вчера!", "Вчера!"
пълзи с краченца ситни
и ще пълзи,
дорде излази и изгризка
сетната частица на дните и делата ни.
Да вървят при майките си всички вчери, бачо,
я подай ми търнокопа!
Вечерта ни ще е скръбна,
без да е алегорична, разумява се.

           Глас отгоре:
Ти кажи и за вечерята!

"Мислим, дека
историята е балканската Апокалипса,
т.е. Вечерята е привилегия на Запада,
пък българинът ляга гладен
и коремът (коренът?) му става пиитически",
извиках с висок глас от хижа "Щастливеца"
към онази долу,
Мъдростта играеща, представяща и представляваща,
ще кажете - библейска шафрантия,
ще кажа не - шавливка с първолак и третокласничка, Софєя (София?).
           Глас отгоре:
По-високо бе, овчерино, не си ли ял сабахлен?

Тук стихотворението свършва и започва
разказът за оня, който не помнел родителите си,
а веднъж го срещнала една черноносяща госпожа
и с нажален глас кротко му рекла:
"Ах! Аз съм твоята майка! Не те познавам обаче,
изяж се"

върни се | съдържание | продължи