В дълбоката мъдрост на тайните школи
стои Александрия с мраморни стволи –
          в крайбрежна, златиста мъгла.
В широката делта с разпева вълшебен,
с гребците, понесли над морския гребен
          спокойния мах на весла.

В носилки атлазени смугли царкини –
отнасят ги робите в туники сини
          през шумния уличен гмеж.
И стъпка ли беше? – тя трепна немирна,
оставила в въздуха мирис на смирна
          и дъх с абаносов копнеж.

Смешение, кръг на съдби и народи!...
В среднощния въздух звънят хороводи
          и блика на систри звънът.
Но кой, кой изписал е знака омега
в коравия камък, звездата на Вега
          защо се е спряла сред път?

И крехкият лотос увяхнал е вече,
слухът ни отвикна от риторски речи –
          вълната гранита гризе.
Безмълвните фигури в твойте градини
заглъхнаха в ехо на александрини
          и морския вятър го взе.

С въздушна усмивка и танц на дриада
под звуци на флейта отива към ада
          безгрижният елински свят.
И бурно пред църквите в златни украси
с победни възхвали тълпи от монаси
          запяват за Бога разпнат.

В пръстта го видях онзи паднал капител
и с бял ореол като свят небожител
          цъфтеше самотният храст.
Не помниш ли, град величав и огромен,
как слизаше с въздуха чист и псаломен
          тъгата на ангелски глас?

В трагични синкопи на фразата лирна
на времето стъпката трепва немирна –
          и кеят е цял в светлини.
Над белите гребени плават триреми:
аз слушам словата на мъртви поеми
          и синия химн на вълни.

Тъй в горда осанка на статуи голи
стои Александрия в мраморни стволи,
          обнажила царствена гръд.
Невинното слънце плещите й къпе
и каменни къдри от мрамори скъпи
          по нейното чело текат.

върни се | съдържание | продължи