Дарио Фо

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

 

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

 

 

Първа картина

 

 

     

    Спалня стил ампир, с балдахин, с двойна врата; друга врата води към банята. Вдясно диван и две кресла. Параван и малко писалище вляво. Вратата се отваря,   К м е т ъ т   прави път на   Д ъ л г и я   и му подава ключа.

     

     

     

    КМЕТЪТ

     

      Моля, заповядайте, ето ключа...

       

      (Д ъ л г и я   слага ключа в джоба си.)

       

      Харесва ли Ви?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Оглежда се.)

       

      Не е лоша. Това ли е леглото, в което казват, че бил спал Наполеон?

     

    КМЕТЪТ

     

      Да, точно това. Преди да стане хотел, тази сграда е била седалище на австрийския губернатор.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Просто невероятно в колко легла е спал Наполеон! Ако вярваме на това, което казват навсякъде, където отидеш, стигаш до заключението, че Наполеон и Гарибалди не са правили нищо друго, освен да спят...

     

    КМЕТЪТ

     

      (угоднически)

       

      Ха-ха! Това не го бях чувал... Знаете ли, Ви сте най-духовитият министър, който съм виждал!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Може би защото съм по-малко министър, отколкото изглеждам...

       

      (Отпуска се на дивана вдясно.)

       

      Извинявайте, че сядам, но след такова тичане... Дори като копой не съм тичал така...

     

    КМЕТЪТ

     

      Как?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Нищо, нищо... Спомени от началото на кариерата...

     

    КМЕТЪТ

     

      (угоднически)

       

      Разбирам. Във всеки случай - извинявайте, че пак ще Ви го кажа - днес Вие бяхте прекрасен: това хрумване за фоейрверките, за фокусите... Министър-фокусник! Никога не съм очаквал това!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Ще Ви кажа: в нашите среди може да се очаква всичко. Някои правят салтомортале, други са въжеиграчи, трети - отлични стрелци... Фокусниците се срещат най-често, всеки може да прави фокуси, повече или по-малко...

     

    КМЕТЪТ

     

      Ха-ха! Ако можеха да ви чуят!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Посочва трите куфара на масата.)

       

      На кого са тези куфари? Аз бях свил... тоест бях донесъл само един...

     

    КМЕТЪТ

     

      Те са на съпругата Ви. Миналата нощ госпожата спа тук.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      В леглото на Наполеон ли? Добре, че отдавна вече го няма този поспаланко, иначе щях да ревнувам. Да се надяваме, че е успяла да се отърве от оня досадник по пижама...

     

    КМЕТЪТ

     

      Моля?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Казвах, че съм загрижен за   А н д ж е л а,   моята съпруга... В бъркотията я изгубих от очи и тъй като не си намирам пижамата...

       

      (Преструва се, че бърка в куфара, който при влизането в стаята е оставил на леглото.)

     

    КМЕТЪТ

     

      Колкото до това - ще Ви дам една от моите; аз живея в същата сграда.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Взима куфара и го поставя върху писалището пред паравана.)

       

      А, дребна работа... Сега за една пижама...

     

    КМЕТЪТ

     

      Именно дребна работа... след всичко, което направихте за нас... Но аз забравих най-важното. Заповядайте!

       

      (Подава му един плик.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Какво е това? А-а, разбирам. А пък аз все не вярвах, като разправяха за тези пликове...

       

      (Подхилва се,   К м е т ъ т   също.)

     

    КМЕТЪТ

     

      И ще продължавате да не вярвате, защото това не е от онези пликове.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Не е ли? Жалко!

     

    КМЕТЪТ

     

      Какъв хубав характер имате, винаги сте готов да се шегувате...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (кисело)

       

      Точно така.

     

    КМЕТЪТ

     

      (угоднически)

       

      Нима мислите, че при репутацията, с която се ползваме - слуховете от Рим стигат и до нас, - бихме си позволили такова оскърбление?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (разочарован)

       

      А, значи, не сте си позволили.

     

    КМЕТЪТ

     

      (Не разбира за какво му намеква.)

       

      Това са парите от подписката за паметник на приятеля на човека.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (с фалцет)

       

      На кого?

       

      (Изправя се.)

       

      Май не съм чувал такова нещо!

     

    КМЕТЪТ

     

      Ами, да, паметник на приятеля на човека, на вярното куче. Не помните ли, че Ви писахме да се заемете с този въпрос?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Да, да, сега си спомням: паметник на вярнато куче, приятеля на човека. Бау.бау...

       

      (Лае.)

     

    КМЕТЪТ

     

      Как добре го имитирате! Също като куче.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (намръщен)

       

      Хайде, стига!

       

      (Посочва плика.)

       

      Колко са?

     

    КМЕТЪТ

     

      Девет милиона. Разбира се, двата милиона са за паметника, а останалите - за новия кучкарник.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Преструва се на трогнат.)

       

      Искате да построите кучкарник ли?

     

    КМЕТЪТ

     

      Да, старият беше разрушен през време на войната. Вие не знаете колко безстопанствени кучета скитат из града!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (привидно въодушевен)

       

      Но сега с една хубава газова камера... Щрак! И край. Смърт на безстопанственото куче и паметник на вярното куче!

       

      (Потупва го по рамото.)

       

      Браво! Добре сте се сетили да се обърнете към мен.

     

    КМЕТЪТ

     

      (с глупава самоувереност)

       

      Няма защо да ни уверявате. Знаем, че нашите пари отиват в добри ръце.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Казвате една голяма истина!

     

    КМЕТЪТ

     

      (Прави му път.)

       

      Моля, заповядайте.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Къде отиваме?

     

    КМЕТЪТ

     

      Да вземем пижамата.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Тръгва с големи кръчки.)

       

      Добре, да вземем пижамата. Щом веднъж сме почнали...

       

      (Излизат и заключват вратата. След няколко секунди се чува завъртане на ключ в ключалката.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Влиза, следвана от   М И Н И С Т Ъ Р А.)

       

      Ето, тука е, ще видиш каква хубава стая... Гледай какво хубаво легло, голямо, меко.

       

      (Гали леглото.)

       

      Знаеш ли, цяла нощ не съм мигнала. Всеки път, когато се унасях, при мисълта, че ако заспя, ще пропусна удоволствието да си мисля, че съм в такова хубаво легло, запалвах лампата, плисвах си малко вода на очите и така стоях будна. Мислех си и бях безкрайно щастлива.

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Гледа я със съжаление.)

       

      Слушай, срещал съм хора откачени, но като теб...

     

    АНДЖЕЛА

     

      Я виж кой говори! Такъв, дето обикаля по пижама и гони   Н а ч а л н и к   -   в л а к а   по долни гащи... Като си помисля само каква физиономия направи портиерът, щом те видя...

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (отегчен, истерично)

       

      Престани!

     

    АНДЖЕЛА

     

      (оскърбена)

       

      Да, ще престана... Това ти е благодарността, задето те измъкнах от кашата... Защото, ако министърът, дето те замести, не беше мой приятел, щеше да видиш ти...

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (саркастично, надуто)

       

      Ами, твой приятел... Какво си въобразяваш? Да не мислиш, че щом аз съм извършил глупостта да допусна да интимничиш с мен, и други са готови да направят същото?! Ако онзи е бил любезен с теб, това дължиш само на глупавото си хрумване да се представиш за моя жена.

       

      (Забелязва куфара.)

       

      ...Моя куфар! Добре, че са го намерили.

       

      (Взима куфара и го поставя на леглото.)

       

      Кой знае какво си е помислил за мен, като е разбрал, че си ми...

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Сяда на дивана, става, сяда на креслото, става, сяда на масичката, където най-сетне се чувства удобно.)

       

      Бъди спокоен, на него не казах, че съм ти жена. А любезен с мен той е бил винаги... още преди да направи кариера... Защото той не си придава толкова важност като теб и ако искаш да знаеш, когато се запознахме, поиска да му стана съпруга.

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Рови в куфара.)

       

      Хайде де!

       

      (Изважда халат.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      Е, не точно съпруга, но ми предложи да живеем заедно, а аз, глупачката, му казах „не“... за да кажа след това на теб „да“. Божичко, каква глупачка!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (самоуверено)

       

      Винаги можеш да направиш смяна, ако искаш.

     

    АНДЖЕЛА

     

      (натъжена)

       

      Но дали той все още иска?

       

      (Усмихва се леко.)

       

      Когато ми даваше медалите, стори ми се, че иска.

       

      (Отново помръква.)

       

      Но при положението, което заема сега...

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Имитира я.)

       

      Може би е размислил и...

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Не долавя иронията; говори, като че ли е сама.)

       

      Не, исках да кажа, че когато играеше Риголето, можехме да бъдем двойка, но сега...

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (внезапно заинтригуван)

       

      Какво, какво? Не ми беше казала, че идваш от операта...

     

    АНДЖЕЛА

     

      (попада в тон)

       

      Разбира се! Там се научих да бъда „травиата“, да бъда безпътна!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (за миг изненадан от нейната духовитост, продължава със същия тон)

       

      Я виж ти! След като установихме твоя знатен произход, яко позволиш, ще отида да се изкъпя... И за да ти докажа, че не си ми съвсем непоносима, ще те помоля да ми изпееш нещо: ако не друго, поне ще ме приспи в банята, както съм уморен.

       

      (А н д ж е л а   е стъписана от думите на   М и н и с т ъ р а.   Той влиза в банята. Тя се плези зад гърба му като невъзпитано дете.   М и н и с т ъ р ъ т   откъм банята.)

       

      Хей, онемя ли?... Хайде, говори, разкажи ми за тази твоя голяма любов. Ха-ха-ха! Знаеш ли, че имаш развита фантазия... Министър, който идва от Рим, за да ме замести и който се нарича Темпо Серено, бив баритон, влюбен в теб... Това не би дошло на ума дори и на едно дете... Ха-ха-ха! Министър Темпо Серено... Бих желал да се запозная с него!

       

      (От банята се чува шум на течаща вода.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Продължава да мълчи, после внезапно й хрумва нещо. Отива до вратата на стаята и чука. После разиграва сцена, като говори високо, с паузи, или напевно като актриса-любителка.)

       

      Кой е?... Как?!... О, ти ли си, Серено... Не, мили, не влизай, не съм сама... Върви си, той е в банята... Искаш да говориш с мен ли?... Е добре, влез, но за минутка.

       

      (Отваря и затваря вратата, като я блъска няколко пъти. Върви из стаята, като стъпва шумно.)

       

      Ах, скъпи, по-тихо! Може да ни чуе! ...Какво правиш?

       

      (Изиграва страстна прегръдка.)

       

      Какво те прихвана, защо ме притискаш така!... Пусни ме, Серено, пусни ме! Какво, искаш да те целуна ли?... Не, не мога, може да ни чуе...

       

      (Целува ръката си.)

       

      О, не...

       

      (Плясва се по ръката.)

       

      Прощавай, че те плеснах, но ти си го изпроси...

       

      (Имитира мъжки глас.)

       

      Не, не... „Да.“...

       

      (Няколко пъти целува и пляска ръката си, докато накрая се обърква и си удря шамар.)

       

      Е стига, Серено, моля те... Сега си върви...

       

      (Имитирайки мъжки глас.)

       

      „Избягай от мен!“... Не мога...

       

      (Обръща се към банята с надежда, че   М и н и с т ъ р ъ т   ще се покаже.)

       

      Пусни ме... Ще ми скъсаш роклята.

       

      (С уста издава звук като от късане на плат.)

       

      Ето скъса ми я... Какво? Ще ми купиш бяла рокля ли? p> 

      (Отива към вратата на банята, говори по-високо.)

       

      „Да.“ Булчинска ли? „Да.“... Искаш да се ожениш за мен?...

       

      (Обърква кога трябва да говори с мъжки и кога с женски глас.)

       

      „Да.“ Тогава идвам с теб... Чакай ме долу.

       

      (Разбира, че е сбъркала и се поправя.)

       

      Взимам си нещата и слизам веднага. Довиждане, любими... „Чао, кукло.“

       

      (Целува ръката си и отново я плесва.)

       

      О, извинявай, просто по навик... Довиждане!

       

      (Отваря вратата, после я затваря. В този момент се появява   М и н и с т ъ р ъ т,   който я гледа с насмешка и си бърше главата с кърпа. Тя се преструва на изненадана.)

       

      А, ти ли си?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Имитира я.)

       

      Да, аз съм.

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Преструва се на смутена.)

       

      Беше дошъл камериерът... сбъркал вратата.

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      Камериерът ли? Камериерът, който се нарича Серено?

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Продължава да играе.)

       

      О, Господи, ти си чул всичко! Но заклевам се, аз не исках... Вратата беше отворена... и не можах да му попреча да влезе.

       

      (Отваря вратата, зад която се вижда втората врата.)

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      Да, знам, че тази е отворена, но другата?

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Натиска бравата, вратата не се отваря.)

       

      Я, заключена е!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Избухва в смях.)

       

      Ха-ха-ха! Да, заключена е и винаги е била заключена. Заключих я аз... и ето ключа. А твоят Серено през къде е влязъл? През ключалката ли?! Ах, ах, какво ли не прави любовта! Във всеки случай, моите поздравления. Добре го изигра! Поздравявам те и благодаря за удоволствието. А сега се успокой и кротувай, че трябва да напиша няколко писма, които да заминат утре сутрин. Ако искаш, легни си и загаси лампата. Аз оставам тук.

       

      (Минава зад паравана, сяда до писалището, запалва лампа с абажур. Една обувка, хвърлена от момичето, се удря в паравана. Министърът се смее.)

       

      Мила, стори ми се, че някой чука. Иди да отвориш.

     

    АНДЖЕЛА

     

      Много си духовет!

       

      (Чува се щракване в ключалката. Вратата зад гърба на   А н д ж е л а   се отваря.   Д ъ л г и я   влиза, но не вижда момичето, което се е навело зад леглото, за да си вземе обувката.   А н д ж е л а   го вижда и му говори тихо.)

       

      Серено, как влезе?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (щастлив)

       

      Анджела, добре, че си се върнала. Помислих, че си отишла с другия.

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Бута го към дъното.)

       

      Тихо, че той е тук, отзад.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Спи ли?

       

      (М и н и с т ъ р ъ т   пуфти и клати глава, убеден, че   А н д ж е л а   отново играе театър.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      (пак тихо)

       

      Не, пише писма. Но сега си върви, че може да ни чуе.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (също тихо)

       

      Дума на не става! Няма да си отида, ако не дойдеш с мен...

       

      (М и н и с т ъ р ъ т   спира за миг да пише, надава ухо с любопитство, после, усмихвайки се снизходително, продължава да пише.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      (Развълнувана, пръгръща го.)

       

      С теб ли? Наистина ли казваш?

       

      (Целува го по бузата.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Смутен, пипа бузата си.)

       

      Анджела, ти ме целуна!?

       

      (Целува я и той и получав плесница.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      О, извинявай... Просто по навик и от вълнение...

       

      (Д ъ л г и я   я притиска силно към гърдите си и едва не я задушава.)

       

      Не, не ме притискай така силно, ще ми скъсаш роклята... Ето, скъса я...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Ще ти купя друга.

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Без да прекъсва писането, опитва се да имитира гласа на   Д ъ л г и я,   убеден, че момичето играе и двете роли.)

       

      И цялата бяла!

     

    АНДЖЕЛА

     

      Цялата бяла ли каза?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Не, не казах цялата бяла, но ако я искаш бяла, ела, ще ти купя бяла.

     

    АНДЖЕЛА

     

      А откъде да излезем?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Откъдето влязох: имам ключ.

       

      (Показва ключа на момичето.)

       

      Хайде да тръгваме.

       

      (А н д ж е л а   взима куфарите си,   Д ъ л г и я   й помага, като отнася също и куфара на   М и н и с т ъ р а,   оставен на леглото.)

     

    АНДЖЕЛА

     

      Жалко, че не можем да вземем и това хубаво легло!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Друг път ще го вземем. Засега ми стига, че взимам теб...

       

      (Излизат.)

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Развеселен, тананика сватбения марш.)

       

      Тарататам... тарататам...

       

      (Ръкопляска.)

       

      Много добре, браво! Свърши ли трогателната драма?... Ха-ха-ха!... Но сега край! Този път попрекали!

       

      (Сгъва писмото и го слага в плик.)

       

      Докато първият можеше да мине и изглеждаше правдоподобно, трябва да ти кажа, че във второто действие ти развали всичко. Преиграваше. Това имитиране на мъжкия глас беше мъчително... изкуствено... Освен това нали току що ти казах, че ключът от вратата е у мен, а ти пак същата история... Откъде щяхте да излезете? Под вратата ли?... Ха-ха-ха!...

       

      (Показва се иззад паравана.)

       

      Анджела, къде си?... Хайде, не се обиждай, излез... Знам, че си в банята. Хайде, не се засягай... В края на краищата нали и ти се шегуваше?

       

      (Отваря вратата на банята.)

       

      Не, няма я. Къде си се скрила?

       

      (Поглежда под леглото.)

       

      Престани да се шегуваш, Анджела!

       

      (Вратата се отваря и влиза   К м е т ъ т.)

     

    КМЕТЪТ

     

      (Не вижда   М и н и с т ъ р а,   който се е навел да гледа под леглото.)

       

      Господин министре, ето пижамата... Господин министре!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Изправя се разсеяно.)

       

      Какво обичате?

     

    КМЕТЪТ

     

      (изненадан)

       

      Извинявайте, Вие кой сте?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (раздразнено)

       

      Как кой съм?... Аз съм...

       

      (Оглежда се.)

       

      Вие откъде влязохте?

     

    КМЕТЪТ

     

      През вратата, беше отключена.

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      Отключена ли?

       

      (Отива до вратата и я отваря.)

       

      Я, отключена е!

     

    КМЕТЪТ

     

      (Гледа го подозрително.)

       

      Бихте ли ми казали какво търсите в стаята на министъра?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (учудено)

       

      Ами че тогава, щом е била отключена и не сте я отключили Вие...

     

    КМЕТЪТ

     

      (Настойчиво, като му се завира в лицето.)

       

      Ще ми отговорите ли? Кой я е отворил?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Отпуска се в креслото.)

       

      Точно това искам да знам и аз.

     

    КМЕТЪТ

     

      (Удря с ръка по облегалото на креслото.)

       

      Стига! Къде е министърът?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (без да помръдне)

       

      Ето ме. Какво обичате?

     

    КМЕТЪТ

     

      (Отново удря по облегалото.)

       

      Престанете да се правите на шут. Къде е министърът?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Скача, бута го с ръка в гърдите.)

       

      Като оставим настрана обидата, че се правя на шут, за която ще си получите заслуженото, Вие за какъв министър говорите?

     

    КМЕТЪТ

     

      Ами за уважаемия Темпо Серено!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (пресипнало)

       

      Темпо Серено ли?

     

    КМЕТЪТ

     

      (Съвзема се.)

       

      Ами да, който е отседнал тук със съпрута си... която всъщност е само негова приятелка, както разбрах... А Вие какво се месите в тази работа?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (стъписан)

       

      Уважаемия Темпо Серено... Значи, той наистина съществува?

     

    КМЕТЪТ

     

      (Разперва ръце.)

       

      А защо да не съществува?... Добре, че съществува! Той е най-добрият министър на света.

       

      (с друг тон)

       

      Кажете къде е?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (сломен)

       

      Избяга с моята приятелка...

       

      (Забелязва, че куфарът е изчезнал.)

       

      ...и с моя куфар.

     

    КМЕТЪТ

     

      (развеселен)

       

      Аха... Тя Ваша приятелка ли беше?... Много добре!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (плачливо)

       

      Пак останах без панталони!

     

    КМЕТЪТ

     

      (Подхилва се.)

       

      Радвам се, защото сте ми антипатичен...

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Поглежда   К м е т а   и му хрумва нещо: грабва от писалището ножа за рязане и го опира на гърлото му.)

       

      Дайте ми панталоните! Свалете си панталоните!

     

    КМЕТЪТ

     

      (заеква)

       

      Какво правите?

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      (Застава зад гърба му и го хваща за врата.)

       

      Свалете си панталоните, иначе...

     

    КМЕТЪТ

     

      Добре, добре, ще ги сваля, но, за Бога, не ми проваляйте кариерата!

     

    МИНИСТЪРЪТ

     

      Я не ме разсмивайте!... Кариерата... Дайте ми панталоните!

       

      (К м е т ъ т   си събува панталоните, дава ги на   М и н и с т ъ р а.)

       

      (Внезапно влиза   Н а ч а л н и к   -   в л а к а,   още по долни гащи, вижда панталоните, грябва ги и побягва.)

       

        (Тъмнина.)

         

        (Музика.)

         

     

     

     

    Втора картина

     

     

    Прожекторът осветява затворената преграда. Актьорите се разположени на авансцената като през първо действие в картината, предшестваща сключването на брака. Действието започва точно в момента, в който   ч е т и р и м а т а   п р и я т е л и   се мъчат да свестят   Д ъ л г и я;   Серено още лежи на земята. Един от приятелите го пляска по лицето, друг, облечен като   п о п,   е седнал на стол върху масата, както в съответния момент от посочената картина. Светлината се вдига бавно нагоре и приглушена музика предхожда събуждането на   Д ъ л г и я.

     

     

    ГЛАСЪТ НА АНДЖЕЛА

     

      (Идва от високо, от празното пространство.)

       

      Видя ли, видя ли как останаха стъписани ония двамата?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Говори насън.)

       

      Ха-ха! Я виж как бяга   Н а ч а л н и к - в л а к а!

     

    АНДЖЕЛА

     

      (както по-горе)

       

      Ела да бягаме и ние... Ела!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Раздвижва бавно ръцете си, но все още със затворени очи.)

       

      Анджела, почакай... Анджела, чакай де...

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      Ама той още сънува!

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      Плисни му малко вода да си отвори очите.

       

      (Един от приятелите пръска лицето му със сифон.   Д ъ л г и я   се прозява, отваря очи, оглежда се.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Анджела... Анджела... Къде е Анджела?

       

      (Сяда, гледа учудено приятелите си.)

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Плесва го леко по лицето.)

       

      Е, най-сетне! Доста време ти трябваше! Хубаво си похърка...

     

    ВТОРИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Движи ръка пред очите му.)

       

      Ей, ела на себе си, че доста ни изплаши!... Бълнуваше, непрекъснато говореше...

     

    ТРЕТИ ПРИЯТЕЛ

     

      Да беше само говорил, ами и лаеше като куче...

       

      (Всички се смеят.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (много натъжен)

       

      Тогава това е било само сън!...

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      (Подава му ръка, за да стане.)

       

      Да, цели петнайсет минути. Вече се канехме да викаме линейка...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Отблъсва ръката на   Л е к а р я.)

       

      Проклятие!... Значи, е било сън!... Не, така не може... Много лесно е да завършват така историите... Като не знаеш как да продължиш, казваш, че всичко било е сън и толкова.

       

      (Както седи, рита   Л е к а р я.)

       

      По дяволите, тази моя проклета орисия...

       

      (кратка пауза)

       

      Проклета орисия! Но трябваше да го очаквам! Фактът, че всички имаха вашите физиономии, е достатъчен да разбера, че е било сън! Проклета орисия!...

       

      (Всички се смеят.)

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      Стига, престани да ругаеш; сега ще те зарадваме! Докато ти спеше, ние ти приготвихме една хубава изненада: познай кой е този!

       

      (Разбутва другите и сочи   н о в о д о ш л и я.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Скача на крака.)

       

      Невъзможно! Не, не може да бъде той!

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      Не е сладкарят, успокой се...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Знам, това е попът.

       

      (Всички се споглеждат.)

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      Той е, но откъде знаеш?

     

    ВТОРИ ПРИЯТЕЛ

     

      Може би ни е чул, докато спеше...

     

    ТРЕТИ ПРИЯТЕЛ

     

      Не говори глупости!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Като замаян отива до мнимия поп, пипа го, след това почти извиква.)

       

      Жив ли си?

     

    ПОПЪТ

     

      (със същия тон)

       

      Защо, неприятно ли ти е?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (възторжено)

       

      Попе, за моята сватба ли те доведоха?

     

    ПОПЪТ

     

      (Влиза в ролята си.)

       

      Да, чадо... но успокой се и кротувай.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (като полудял)

       

      Попе, ти си прекрасен, ти си велик! Ти си славен човек!

       

      (Целува му ръцете и го тупа силно по гърба.)

     

    ЧЕТВЪРТИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Хваща му ръцете, опитва се да го успокои.)

       

      Полудя!... Хей, какво те прихваща?!

     

    ВТОРИ ПРИЯТЕЛ

     

      От много сътресения той наистина откачи!...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Освобождава се и вдига възторжено ръце.)

       

      Тихо, момчета, повтаря се...

     

    ТРЕТИ ПРИЯТЕЛ

     

      Какво се повтаря?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Тихо, сякаш се страхува да не развали някаква магия.)

       

      Още ли не сте разбрали? Връщаме се отначало... Това е като ретроспекциите в киното... Показват ти отново всичко отначало...

       

      (Всички се споглеждат разтревожени.)

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      Съвсем се е побъркал...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Отново прегръща   П о п а.)

       

      Само че този път представлението е истинско.

       

      (Пуска го внезапно.)

       

      Момент! Да не би пак да съм заспал! Позволяваш ли?

       

      (Удря приятеля си, който е до него.)

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      (явно изненадан)

       

      Ох!... Ей!...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Взима ръката му, стиска я горещо.)

       

      Да, буден съм... И щом съм буден, а той е попът от моя сън, ако продължим представлението, може би ще стигнем до   А н д ж е л а...

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      Кой му е казал, че името й е Анждела?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Анджела се казва, нали?... Добре!... Хайде, попе...

     

    ПОПЪТ

     

      (Докато   Д ъ л г и я   го взима на гръб.)

       

      Ей, какво те прихваща?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Как какво ме прихваща?! Нося попа на булката. Нали ми казахте, че обичаят е такъв. Хайде, момчета, заведете ме при моето русо момиче... Ако е като предишната, заклевам се, че ще го грабна и няма да го пусна вече.

       

      (Отново се образува шествие както в началото.)

       

      Хайде, пейте!

       

      (Излизат, като пеят в хор „Стискай ми силно ръцете“...)

     

     

     

     

    Трета картина

     

     

    Стаята на момичетата. Сред стаята, както в Трета картина на Първо дейстние, стоят   Д ъ л г и я   и   Р у с а т а   с вързани ръце; неговите очи са превързани с кърпа, нейното лице е закрито от булото.   П о п ъ т   е вече към края на церемонията.

     

     

    ПОПЪТ

     

      (напевно, носово)

       

      Моята кръв ще минава през твоето сърце и твоята кръв - през моето, защото ще бъдем едно во веки веков.

     

    ВСИЧКИ

     

      (в хор, включително и момичето)

       

      Во веки веков.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (възторжено)

       

      Да, да... И гласът е нейният, също като гласа на предишната... Олеле, как се разтреперах... Няма да мога да издържа.

     

    ПОПЪТ

     

      Вие сте мъж и жена. Отвържете ги и нека да се видят.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (крайно възбуден)

       

      Да, да... Сега ще се видим... Хайде, развържете ме по-бързо...

       

      (Двама приятели им помагат да се развържат.)

       

      Хайде, по-бързо... Чакайте, аз ще й сваля булото...

       

      (Маха превръзката от очите си и се готви да свалибулото на момичето, но ръцете му замръзват във въздуха.)

       

      Тя е! Тя е!... Хубава, дълга, като предишната!... И със същата рокля, със същото було...

       

      (Ръцете му треперят.)

       

      Не, няма да мога... Пръстите ми подскачат, като че ли свиря на акордеон... Свалете го Вие...

       

      (Посочва булото на момичето.)

       

        (Двама приятели протягат ръце. Момичето се отдръпва.)

     

    РУСАТА

     

      Не! Сама ще го сваля... Вие ще ми развалите прическата...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Хайде, побързай, че ми изтекоха очите...

       

      (Р у с а т а   сваля булото и се показва лице с дълъг грозен нос, съвсем неженствена уста, очите скрити зад очила за късогледство, дебели вежди, които почти се съединяват на носа. Всички се заливат от неудържим смях.)

       

      Не-е-е.

       

      (Остава като вцепенен.)

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      (Побутва го към грозната жена.)

       

      Само това ли ще кажеш? Как ти се струва твоята булчица? Добре ти я избрахме, нали?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Крещи.)

       

      Мръсници! Мерзавци! Подлеци!

       

      (Хваща за врата първия, който му попада, а именно   Л е к а р я,   и започва да го души.)

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      (Мъчи се да се изскубне от ръцете му.)

       

      Недей!... Пусни ме!... Малоумник!...

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Заедно с други се мъчи да разтвори пръстите на   Д ъ л г и я.)

       

      Хайде, укроти се!

     

    ВТОРИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Удря го силно между плещите.   Д ъ л г и я   се свива от болка.)

       

      Гледай го ти! Такова хубаво момиче, а той не го ще...

     

    ТРЕТИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Хваща го и го просва върху масата.   Д ъ л г и я   го рита в корема.)

       

     

    ЧЕТВЪРТИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Скача върху него, хваща го за ревера и го блъсва наляво, в стената.)

       

      Ще мирясаш ли?! Я не прави такива сцени пред булката!... Хайде, извини й се!...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Прави усилие да се овладее, диша тежко.)

       

      Извинявайте, аз не се сърдя на Вас... Ако не сте хубава, това не е Ваша вина... Аз се сърдя на тези кучи синове...

       

      (Отива към авансцената.)

       

      Но най-вече се сърдя на онези, които създават сънищата.

       

      (Сякаш говори на публиката от галерията.)

       

      Искам да знам кой е натоварен с тази задача... Кой? Архангел Гавраил ли?... Или Михаил?... Или Рафаил? Кой?...

       

      (Сочи с пръст нагоре, сякаш ги вижда по свода на театъра.)

       

      Когато бях малък, ми казваха, че Бог е възложил тази задача на вас, архангели; ако е вярно, защо се подиграхте именно с мен?... Хайде де, та дори и сънищата ли станаха лъжливи? ...Не мога да се съглася; така ще се разпсувам, та да си запушите ушите с тапи! Защото, ако започнем да не се доверяваме дори и на сънищата...

       

      (Вика високо.)

       

      ...тогава, значи, сме стигнали до крайния предел... до пълна свинщина...

       

      (поривисто)

       

      По дяволите, всички си играете с мен като с флипер; пускате в него сто лири, той тръгва и вие го блъскате и тресете колкото си искате!

       

      (Всички се смеят, но са смутени.)

     

    ПОПЪТ

     

      (Опитва се да ги избави от неловкото положение.)

       

      Хей, момчета, какво стоите? Никой ли няма да целуне булката?

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Сепва се.)

       

      Да, да, да целунем булката... Но първо той трябва да я целуне...

     

    РУСАТА

     

      (Дръпва се рязко от   П о п а,   който я държи за раменете.)

       

      Стига! Престанете!

       

      (Сваля си очилата, изкуствения нос и залепените вежди: появява се познатото хубаво и честно лице.)

       

      Шегата си е шега, но той е прав. Стана вече истинска свинщина... Вие минахте всякаква граница! Как може да подлудявате човек, който е в такова състояние...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Дотогава гърбом към момичето, обръща се внезапно, залитва, протяга врат, преглъща.)

       

      Анджела!

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      (С досада сяда върху масата.)

       

      Глупачка! Развали всичко! Морал ще ни чете тази никаквица...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (развълнуван, търка очите си)

       

      Анджела, да не съм заспал отново?!

       

      (Отива до   Л е к а р я.)

       

      Разрешаваш ли?

       

      (Удря му плесница;   Л е к а р я т   му отвръща със същото.)

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      Аз ли съм ти виновен?

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Ох!

       

      (Зашеметен, подпира се на един стол.)

       

      Не, не сънувам... наистина съм буден...

       

      (Връща се при   Л е к а р я   и му удря отново шамар, с който го поваля на земята.)

       

      А това е за никаквицата...

     

    РУСАТА

     

      (Отива към него.)

       

      Благодаря ти...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (много нежно)

       

      Аз ти благодаря...

     

    РУСАТА

     

      Добре правиш, че ги караш да те уважават! Защото ето какво ще ти кажа: макар и да се оставяш да те взимат на подбив, ти струваш повече от всички тия мизерници, взети заедно... Прощавай, че отначало и аз се подведох по тях... Ако знаех, че ти си такъв...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Какъв?

     

    РУСАТА

     

      Как да ти кажа... Струва ми се, че те познавам...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Гледа я влюбено.)

       

      Разбира се, че ме познаваш... Представлението се повтаря, връщаме се отначало, още ли не си разбрала?

     

    ВТОРИ ПРИЯТЕЛ

     

      (С искрено добро чувство слага ръка на рамото му.)

       

      Хей, Дългия, сега като я видя каква е в действителност, не ругаеш както преди, а?...

     

    ТРЕТИ ПРИЯТЕЛ

     

      А и не би могъл да ругае? Стои като омагьосан!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Обръща се рязко към тях.)

       

      Ще престанете ли?... Ако не престанете, ще ви изхвърля всички навън!...

       

      (после нежно към момичето)

       

      Чу ли как ги накарах да млъкнат?

       

      (Всички в хор дюдюкат;   Д ъ л г и я   не им обръща внимание.)

       

      Слушай, не ми се гледа отново целия филм... Да прескочим неприятните сцени и толкоз... И без това знам вече как ще свърши... Знам, че ти се казваш Анджела и че баща ти бил вещ по растенията и прътите... Аз съм твоят прът... Кажи ми „да“ и край...

     

    РУСАТА

     

      (след продължително мълчание)

       

      Да.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (изненадан)

       

      Какво каза?

     

    РУСАТА

     

      Казах „да“.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Че си съгласна ли?...

     

    РУСАТА

     

      Да!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Ау-у-у-у!

     

    ПОПЪТ

     

      Момчета, тук вече се разчувстваха... Бързо цигулките!...

       

      (Всички го заобикалят, като имитират цигански оркестър, на фона на песента „Стискай ми силно ръцете“. Двамата не чуват вече нищо. Продължават да си говорят и да се гледат, сякаш освен тях няма никой друг в стаята. Приятелите и момичетата продължават да „свирят на цигулка“; мелодията става приглушена.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Значи, веднага ми казваш „да“, без никакви уговорки...

       

      (Поглежда нагоре.)

       

      Хей, архангели! Трябва да ви се извиня за това, което казах преди... Всъщност трябваше да предположа, че вие нямате нищо общо с шегите... Може ли архенгел да се подиграва... Открай време знам, че вие не играете флипер... Как можах да си помисля такова нещо за вас! Но сънят беше много хубав!... Я какви хубави сънища създавате вие, архангели! По-добре и от американците...

     

    РУСАТА

     

      (нежно)

       

      Хей, Дългия, слез малко на земята! Кажи какво ще правим? Нима ще стоим цяла нощ сред тези тук?...

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Права си. Или тях ще изхвърлим, или ние ще си отидем. Да вземем влака и да отидем... да отидем... Ами пари?...

     

    РУСАТА

     

      Е, аз имам нещичко...

       

      (Понечва да тръгне към гардероба вдясно.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Задържа я.)

       

      Не... Стой!... Сетих се! Плика!

       

      (Опипва сакото си.)

       

      Какъв съм глупак! Плик имах насън.

       

      (Ръката му спира на височината на вътрешния джоб.)

       

      А, възможно ли е?...

       

      (Мушва ръка под сакото си и изважда плика, от който се показват банкноти от по десет хиляди лири.)

       

      Ето го!

       

      (Всички занемяват.)

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      Майчице, но това са милиони!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Отново извръща очи нагоре.)

       

      А не, архангели, сега прекалявате! Искате да ме поставите в неудобно положение! Първо ми помагате да намеря нея, а сега и милионите... Не, не мога да приема...

       

      (Сега и приятелите гледат втрещени нагоре.)

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      (Тихо, задъхвайки се.)

       

      Приеми ги бе, глупак... Това са истински пари...

     

    ТРЕТИ ПРИЯТЕЛ

     

      (Пипа банкнотите, които се подават от плика.)

       

      Хей, Дългия, спомни си, че аз винаги съм те обичал, винаги съм ти бил приятел!...

     

    ВСИЧКИ

     

      (Протягат ръце.)

       

      И аз, и аз...

     

    ПОПЪТ

     

      (Разбутва ги.)

       

      И аз!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (Доближава лицето си до всеки един.)

       

      Я си гледай работата! Та аз дори не те познавам... Точно ти ли бе, дето ме заплашваше с газова камера... Ти пък така ми играеше по нервите...

       

      (Всички гледат мнимия   П о п   с презрение.)

       

      Нищо, никому нищо не давам.

       

      (Разперва ръце, за да ги отблъсне от себе си.)

       

      По-скоро ще ги хвърля през прозореца, отколкото да ви дам дори една лира...

       

      (С три скока стига до прозореца в дъното, отваря го и изхвърля всички пари.)

     

    ПРИЯТЕЛИТЕ

     

      (Отчаяни се втурват към него.)

       

      Какво направи? Ти си луд!...

     

    ЛЕКАРЯТ

     

      (Надвесва се през прозореца.)

       

      Гледай го този глупак, хвърли ги точно в канала...

     

    ПОПЪТ

     

      (Отварят вратата към стълбите и хуква.)

       

      Бързо да слезем долу, може някоя банкнота да е останала на улицата...

       

      (Приятелите се блъскат към вратата.)

     

    ЕДНО ОТ МОМИЧЕТАТА

     

      Пусни ме да мина...

     

    ПЪРВИ ПРИЯТЕЛ

     

      По-бързо де...

       

      (В с и ч к и   изтичват долу. Остават само   Д ъ л г и я   и   А н д ж е л а.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Ти няма ли да отидеш долу с тях?

     

    РУСАТА

     

      (кротко)

       

      Не.

     

    ДЪЛГИЯ

     

      (неохотно, развълнувано)

       

      А сега, като нямам нито лира, още ли искаш да останеш с мен?

     

    РУСАТА

     

      Е, съжалявам и ти казвам, че постъпи глупаво... Но щом се съгласих преди...

       

      (Отива към него и му протяга ръка.)

     

    ДЪЛГИЯ

     

      О-о, но тогава ще извадя отново парите!

       

      (Вади пачката банкноти от джоба на панталоните.)

       

      Хоп!... Моля, проверете.

       

      (Дава парите на момичето.)

     

    РУСАТА

     

      А!... Как го направи?!

     

    ДЪЛГИЯ

     

      Това е фокус, на който ме научиха те.

       

      (Сочи към тавана; после вика нагоре.)

       

      Архангели, вие сте вълшебници!

       

        (Хваща   А н д ж е л а   за ръка и изтичва с нея към дъното.)

     

     

     

    КРАЙ НА ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

     

     

    КРАЙ НА ПИЕСАТА

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    първо действие | второ действие | съдържание

     

Електронна публикация на 08. октомври 2024 г.
Публикация в кн. „Архангелите не играят флипер“, Дарио Фо, Изд. „Народна култура“, С., 1979 г.

© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]