От тежките въздишки идва малко,
но не тъга, защото я преборих,
преди да ме срази, духът изсраства,
забравя и ридае;
та идва малко и добро на вкус;
не всичко те разочарова;
все трябва, слава богу, малко сигурност,
ако не да обичаш истински, тогава не,
а то е вярно след безбройни поражения.

След битките, които най-безсилните познават,
настъпва нещо по-голямо от умиране;
изгубил болките или запушил раната,
той ще се мъчи твърде дълго
и не от жал, че е оставил там жена да чака
своя войник, прогизнал от разляни думи,
дето такава люта кръв проливат.

Да стигаше това да уталожи болката,
чувство на жал, че се прахоса всичко,
което тъй ме радваше на слънце,
как всичко бе щастливо, докато го имаше,
да стигаха неяснотите, сладките лъжи,
кухите думи щяха да изтраят мъката
и от бедите да ме изцерят.

Да стигаше това, кост, кръв и жила,
усуканият мозък, гиздавите слабини,
които ровят за материя под кучешка гаванка,
човекът щеше да се излекува от унинието.
За всичко, дето има да се дава,
от мен това: трохи, обор, оглавник.

1932 / 1936

върни се | съдържание | продължи