блъска по вратата на невидимата нощ с отсечена глава
гнилата зелка на отчаянието - светът стои като вода
в обгореното от викове птиче гърло на заплахата

докато все по-далеч и по-далеч в паметта си отиваме
изтръгвайки с корена плевела на езика
като шипков вятър от раната в ландшафта

зад портите на смъртта - празни гнезда на корени
каменна светлина над великото бунище на любовта
детските страхове в застиналата люлка на дишането

ние списъците на следите оставяме като снега на полетата
изцапани с кръвта на свободата от текста
по които дърветата някога се върнаха вкъщи

там кривогледите зверове на люлките на огъня и вината
над дерето хихикат на безчестния празник
и не надушват преместването на земята под себе си

там на бесилото на дългото ехо кухото сърце звъни

върни се | съдържание | продължи