Действащи лица

 

 

ЙЕРМА

 

МАРИЯ

 

СТАРИЦИ

 

ДОЛОРЕС

 

ПЪРВА ПЕРАЧКА

 

ВТОРА ПЕРАЧКА

 

ТРЕТА ПЕРАЧКА

 

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА

 

ПЕТА ПЕРАЧКА

 

ШЕСТА ПЕРАЧКА

 

НЕВЕСТИ

 

САМКА

 

ЗЪЛВИ

 

ПЪРВА ЖЕНА

 

ВТОРА ЖЕНА

 

ДЕТЕ

 

ХУАН

 

ВИКТОР

 

САМЕЦ

 

ПЪРВИ МЪЖ

 

ВТОРИ МЪЖ

 

ТРЕТИ МЪЖ

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

ПЪРВА КАРТИНА

Когато се вдигне завесата, ЙЕРМА спи. В нозете й - гергеф за бродиране. Сцената е осветена от особена, сънна светлина. ЕДИН ПАСТИР влиза на пръсти и гледа втренчено Йерма. Той води за ръка ДЕТЕ, облечено в бяло. Часовникът бие. След като ПАСТИРЪТ излиза, сцената се залива от веселия светлик на пролетна утрин. Йерма се събужда.

ГЛАС.

(зад сцената)

На детето, нани, нани, ще направим на детето къщичка една в полето и във нея ще си легнем.

ЙЕРМА.

Хуан! Чуваш ли? Хуан!

ХУАН.

Ида.

ЙЕРМА.

Време е вече.

ХУАН.

Изкараха ли воловете?

ЙЕРМА.

Изкараха ги вече.

ХУАН.

Довиждане.

 

(Тръгва да излиза.)

 

ЙЕРМА.

Няма ли да изпиеш чаша мляко?

ХУАН.

Защо?

ЙЕРМА.

Работиш много, а нямаш силно тяло да издържаш.

ХУАН.

Слабите хора са яки като стомана.

ЙЕРМА.

Но не и ти. Когато се оженихме, беше друг. Сега лицето ти е бяло, сякаш не е виждало слънце. Бих се радвала, ако отидеш на реката да поплуваш или когато дъждът прокапе в нашия дом, да се качиш на покрива. Изминаха двайсет и четири месеца, откакто сме женени, а ти - все по-мрачен, по-хилав, сякаш не растеш, а се смаляваш.

ХУАН.

Свърши ли?

ЙЕРМА.

(става)

Не го тълкувай зле. Ако аз бях болна, щях да се радвам ти да се грижиш за мене. „Жена ми е болна. Ще заколя това агне, за да й сготвя една хубава яхния. Жена ми е болна. Ще запазя тая кокоша мас, за да се успокоят болките в гърдите й, ще й отнеса тая овча кожа, за да пази краката си от снега.“ Такава съм аз. Затова се грижа за тебе.

ХУАН.

И аз съм ти благодарен.

ЙЕРМА.

Но не ме оставяш да се грижа за тебе.

ХУАН.

Нищо ми няма. Всичко това са твои догадки. Работя много. От година на година ще ставам по-стар.

ЙЕРМА.

От година на година... Ние двамата ще останем да живеем тук...

ХУАН.

(усмихва се)

Разбира се. И съвсем безгрижни. Работата върви добре, деца нямаме да харчат.

ЙЕРМА.

Нямаме деца... Хуан!

ХУАН.

Какво пак?

ЙЕРМА.

Нима аз не те обичам?

ХУАН.

Обичаш ме.

ЙЕРМА.

Аз познавам момичета, които са треперили и плакали, преди да влязат в леглото на своя мъж. Плаках ли аз първия път, когато легнах с тебе? Не пях ли, когато вдигнах завесата от холандско платно над кревата? И не ти ли казах: „Как ухае на ябълки бельото!“.

ХУАН.

Каза!

ЙЕРМА.

Майка ми плака, защото аз не съжалявах, че се разделям с нея. И така беше! Никоя не се е задомявала с по-голяма радост. И все пак...

ХУАН.

Мълчи. Доста работа имам, за да слушам непрекъснато...

ЙЕРМА.

Не. Не ми повтаряй какво приказват. Аз самата виждам, че това не може да бъде... След продължителен дъжд дори камъните се размекват и върху тях пониква черна ряпа, за която хората казват, че не струва нищо. „Черните репи не струват нищо“, но аз добре виждам как те поклащат жълтите си цветчета във въздуха.

ХУАН.

Трябва да се чака!

ЙЕРМА.

Да, като се обича.

 

(Йерма прегръща и целува мъжа си, като тя взема почина.)

 

ХУАН.

Ако имаш нужда от нещо, кажи ми да ти го донеса. Знаеш, че не обичам да излизаш от къщи.

ЙЕРМА.

Никога не излизам.

ХУАН.

Тук ти е по-добре.

ЙЕРМА.

Да.

ХУАН.

Улицата е за безделниците.

ЙЕРМА.

(мрачна)

Така е.

 

(Мъжът излиза, а Йерма взима гергефа, прекарва ръка по корема си, после протяга ръце, прозява се сладко и сяда да бродира.)

 

Отгде идеш, обич, рожбо моя?
На студа суров от острието.
И какво ти трябва, обич моя?
Тъканта на твойте хладни дрехи.

 

(Вдява иглата.)

 

Нека в зноя клонките се клатят
и да бликнат вредом водоскоци!

 

(Сякаш говори с някакво дете.)

 

Чуй как лае кучето на двора,
вятърът как пее в дървесата.
А воловете мучат в обора
и луната ми косите къдри.
Що ми искаш, обич, рожбо моя,
идейки от толкова далече?

 

(Мълчание.)

 

Хълмовете бели на гърдите.
Нека в зноя клоните се клатят
и да бликнат вредом водоскоци!

 

(Шие.)

 

Ще ти кажа истината, рожбо,
съхна аз, прекършена, по тебе.
Как боли ме, как ме стрелка кръста,
дето ще е първата ти люлка.
Ах, кога ще дойдеш, рожбо моя?

 

(Мълчание.)

 

На ясмин щом заухай плътта ти.
Нека в зноя клоните се клатят
и наоколо да плъпнат хора!

 

(Йерма престава да пее. На вратата се показва МАРИЯ, която иде с вързоп дрехи.)

 

Откъде идеш?

МАРИЯ.

От дюкяна.

ЙЕРМА.

Толкова рано от дюкяна?

МАРИЯ.

За мое удоволствие бих чакала пред вратата, докато отворят; обзалагам се, че не знаеш какво съм купила?

ЙЕРМА.

Сигурно си купила кафе за закуска, захар, хляб.

>МАРИЯ.

Не. Купих дантели, три аршина прежда, панделки и цветна вълна за пискюлчета. Мъжът ми имаше пари и той самият ми ги даде.

ЙЕРМА.

Ще си уплетеш жилетка.

МАРИЯ

Не, защото... знаеш ли?

ЙЕРМА.

Какво?

МАРИЯ.

Защото вече дойде!

 

(Стои с наведена глава. Йерма става и я гледа с възхищение.)

 

ЙЕРМА.

На петия месец!

МАРИЯ.

Да.

ЙЕРМА.

Сигурна ли си?

МАРИЯ.

Разбира се!

ЙЕРМА.

(любопитна)

И какво чувстваш?

МАРИЯ.

Не знам. Мъка.

ЙЕРМА.

Мъка.

 

(Вкопчва се в нея.)

 

Но... кога дойде?... Кажи ми. Ти не си обърнала внимание.

МАРИЯ.

Да, не съм...

ЙЕРМА.

Иде ти да запееш, нали? Аз пея. Ти... кажи...

МАРИЯ.

Не ме питай. Никога ли не си държала и притискала в ръката си живо птиче?

ЙЕРМА

Притискала съм.

МАРИЯ.

Е, това е същото... само че вътре, в кръвта.

ЙЕРМА.

Каква красота!

 

(Гледа я изумена.)

 

МАРИЯ.

Не зная нищо. Объркана съм.

ЙЕРМА.

От какво?

МАРИЯ.

Какво трябва да правя. Ще попитам мама.

ЙЕРМА.

За какво? Тя вече е стара и е забравила тези неща. Не ходи много, а когато дишаш, дишай така сладко, сякаш имаш между зъбите си роза.

МАРИЯ.

Слушай. Казват, че по-късно те рита лекичко с краченца.

ЙЕРМА.

И тогава се обича най-много, тогава вече се казва: мое дете!

МАРИЯ.

Въпреки всичко аз се срамувам.

ЙЕРМА.

Какво рече мъжът ти?

МАРИЯ.

Нищо.

ЙЕРМА.

Много ли те обича?

МАРИЯ.

Не ми казва, но застане ли до мене, очите му трептят като два зелени листа.

ЙЕРМА.

Той знаеше ли, че ти...

МАРИЯ.

Да.

ЙЕРМА.

А как е разбрал?

МАРИЯ.

Не зная. Но през нощта, когато се оженихме, той ми говореше постоянно, допрял уста до бузата ми, и на мене ми се струва, че моето дете е някакво слънчево гълъбче, което той скусна със своя дух през ухото ми.

ЙЕРМА.

Щастливка!

МАРИЯ.

Но ти знаеш за тези неща повече от мене.

ЙЕРМА.

Какво ми помага?

МАРИЯ.

Вярно е? Защо е това? От всички момичета, омъжени през същата година, ти си единствената.

ЙЕРМА.

Така е. Разбира се, че има още време. Елена закъсня с три години, а други, по от преди, от времето на майка ми, още повече; ала две години и двайсет дни, както чакам аз, е доста дълго. Мисля, че е несправедливо така да вехна. Много нощи излизам боса на двора, за да стъпвам по земята, и не зная защо. Ако продължава така, накрай ще ме хване някоя болест.

МАРИЯ.

Ела тук, мила; говориш като старица. Какво приказвам! Никой не може да се оплаква от тези неща. Една сестра на майка ми е родила на четиринайсетата година и да видиш какво красиво дете!

ЙЕРМА.

(развълнувана)

И какво правеше?

МАРИЯ.

Плачеше като биче, сякаш църкаха наведнъж хиляди щурчета, напикаваше ни и ни дърпаше за плитките, а като навърши четири месеца, изподраска целите ни лица.

ЙЕРМА.

(смее се)

Това не боли.

МАРИЯ.

Ще ти кажа...

ЙЕРМА.

Ами! Аз съм виждала как моята сестра кърми детето си, макар че цялата й гръд беше напукана и това й причиняваше голяма болка, но болка приятна, хубава, необходима за здравето.

МАРИЯ.

Казват, че от децата се тегли много.

ЙЕРМА.

Лъжа. Това казват слабите майки, тия, които хленчат. За какво ги имат? Да имаш дете, не е като да имаш букет рози. Трябва да страдаме, за да ги отгледаме. Аз мисля, че половината от кръвта ни изтича. Но това е хубаво, здраво, прекрасно. Всяка жена има кръв за четири или пет деца, а няма ли ги, кръвта й се отравя, какво ще стане с мене.

МАРИЯ.

Не знам как ще бъде с мене.

ЙЕРМА.

Винаги съм чувала да казват, че първескините се боят.

МАРИЯ.

(плахо)

Ще видим... Колко хубаво шиеш...

ЙЕРМА.

(Взима вързопа.)

Донеси да ти скроя две дрешки. А това какво е?

МАРИЯ.

Пелени.

ЙЕРМА.

Добре.

 

(Сяда.)

 

МАРИЯ.

Тогава... Довиждане.

 

(Тя се приближава и Йерма докосва с ръце нежно корема й.)

 

ЙЕРМА.

Не тичай по калдъръма.

МАРИЯ.

Сбогом.

 

(Целува я и излиза.)

 

ЙЕРМА.

Върни се бързо.

 

(Йерма остава в предишното положение. Взима ножиците и почва да крои. Влиза ВИКТОР.)

 

ВИКТОР.

(вдълбочен и твърде сериозен)

А къде е Хуан?

ЙЕРМА.

На полето.

ВИКТОР.

Какво шиеш?

ЙЕРМА.

Кроя пелени.

ВИКТОР.

(усмихва се)

Аха.

ЙЕРМА.

(смее се)

Ще ги обшия с дантели.

ВИКТОР.

Ако е момиче, ще го кръстиш на тебе.

ЙЕРМА.

(потрепва)

Как?...

ВИКТОР.

Радвам се за тебе.

ЙЕРМА.

(почти се задъхва)

Не... пелените не са за мене. Те са за детето на Мария.

ВИКТОР.

Е добре, ще видим дали нейният пример ще те насърчи. В тая къща липсва едно дете.

ЙЕРМА.

(печално)

Да, липсва!

ВИКТОР.

Тогава не се плаши. Кажи на мъжа си да мисли по-малко за работата. Той иска да трупа пари и ще ги натрупа, но на кого ще ги остави след смъртта си? Аз отивам да паса овцете. Кажи на Хуан да отлъчи двете, които купи от мене, а що се отнася за другото, нека си помисли.

 

(Отива си усмихнат.)

 

ЙЕРМА.

(страстно)

Тъй е, обич, нека си помисли!
Истината ще ти кажа, рожбо,
съхна аз, прекършена, по тебе.
Как боли ме, как ме стрелка кръста,
дето ще е първата ти люлка!
Ах, кога ще дойдеш, рожбо моя?
На ясмин щом заухай плътта ти.

 

 

(Йерма става замислена и изтичва до мястото, където е бил Виктор, диша дълбоко, сякаш вдишва планински въздух, сетне отива в другата част на стаята, търси нещо и пак се връща, сяда и отново се залавя с шиенето. Почва да шие, забола поглед в един бод.)

ВТОРА КАРТИНА

Поле. Влиза ЙЕРМА. Носи кошница. Влиза ПЪРВА СТАРИЦА.

ЙЕРМА.

Добър ден.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Добър и на тебе, хубаво момиче. Къде отиваш?

ЙЕРМА.

Носих ядене на мъжа си. Той работи в градината с маслиновите дървета.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Отдавна ли си омъжена?

ЙЕРМА.

Става три години.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Деца имаш ли?

ЙЕРМА.

Не.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Ами! Ще имаш!

ЙЕРМА.

(развълнувана)

Мислите ли?

ПЪРВА СТАРИЦА.

Защо не?

 

(сяда)

 

Аз също носих ядене на мъжа си. Той е стар. Още работи. Имам девет деца, като девет слънца, но ни едно момиче и затова, както виждаш, търча от едно място на друго.

ЙЕРМА.

Отвъд реката ли живеете?

ПЪРВА СТАРИЦА.

Да. Досам водениците. Ти от кои си?

ЙЕРМА.

Аз съм дъщеря на Енрике, овчаря.

ПЪРВА СТАРИЦА.

А-а, на овчаря Енрике! Познавах го. Добри хора са. Ставаш в зори. Потиш се, ядеш само хляб и умираш. Нито веселие, нито нищо. Празненствата - за други. Мълчаливи създания. Можех да се омъжа за един твой чичо. Но къде ти! Аз бях една въртифуста, продавах се за един резен пъпеш, за един празник, за една захарна торта. Сутрин заставах на портата, защото често ми се струваше, че чувам музика от бандури, която се отдалечаваше или приближаваше, а то било вятърът.

 

(Смее се.)

 

Ще ми се смееш. Имах двама мъже, четиринайсет деца, пет умряха и все пак не съм тъжна и бих желала да живея още много. Това казвам аз. Виж колко живеят смоковниците! Виж колко изтрайват къщите, а само ние, прокълнатите жени, се погубваме за нищо.

ЙЕРМА.

Искам да ви попитам нещо.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Да видим?

 

(Гледа я.)

 

Знам вече какво ще ми кажеш. За тези неща не може да се кажи нищо.

 

(Става.)

 

ЙЕРМА.

(Задържа я.)

Защо да не може? Вие спечелихте доверието ми, като чу как говорите. Отдавна искам да си поприказвам с някоя стара жена. Защото искам да разбера. Да. Вие ще ми кажете...

ПЪРВА СТАРИЦА.

Какво?

ЙЕРМА.

(понижава глас)

Всичко, което знаете? Защо съм бездеткиня? Нима цял живот ще гледам птици или ще поставям изгладени перденца на моето прозорче? Не. Вие трябва да ми кажете какво трябва да правя и аз ще направя всичко, дори ако ме накарате да забода игли и в най-нежното място на моите очи.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Аз? Аз не знам нищо. Легнах по гръб и почнах да пея. Децата идват като водата. Ех! Кой може да каже, че твоето тяло не е хубаво? Тръгваш само и на улицата те причакват. Ех! Остави ме, момиче, не ме карай да говоря. Минават ми много мисли, но не искам да говоря.

ЙЕРМА.

Защо? С мъжа си не говоря за друго!

ПЪРВА СТАРИЦА.

Слушай. Харесваш ли мъжа си?

ЙЕРМА.

Как?

ПЪРВА СТАРИЦА.

Дали го обичаш? Дали искаш да живееш с него?...

ЙЕРМА.

Не знам.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Не потреперваш ли, когато се приближава до тебе? Не си ли като в просъница, когато доближава устните си? Кажи ми.

ЙЕРМА.

Не. Никога не съм почувствувала подобно нещо.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Никога? Дори когато си танцувала?

ЙЕРМА.

(припомня си)

Може би... Веднъж... Виктор...

ПЪРВА СТАРИЦА.

Продължавай.

ЙЕРМА.

Той ме хвана през кръста и не можах да му кажа нищо, защото нямах сили да говоря. Друг път, бях четиринайсетгодишна, същият този Виктор (той беше голямо момче) ме взе на ръце и прескочи един ров, а аз така се разтреперах, та чак зъбите ми тракаха. Но това е, защото бях много срамежлива.

ПЪРВА СТАРИЦА.

А с мъжа си...

ЙЕРМА.

Мъжът ми е друго нещо. Баща ми го избра и аз го приех. С радост. Това е голата истина. Още от първия ден, когато станах негова годеница, мислих вече... за децата... И се оглеждах в очите му. Да, но се виждах много малка, много послушна, сякаш самата аз бях дъщеря на себе си.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Съвсем друго беше с мене. Може би затова не си родила навреме. Мъжете трябва да ни се харесват, момиче. Трябва да ни разплитат плитките и да ни дават да пием вода от тяхната уста. Така върви светът.

ЙЕРМА.

Твоят може, но не и моят. Аз мисля над много неща, над много и съм сигурна, че нещата, над които мисля, ще ги осъществи моят син. Отдадох се на мъжа си заради него и продължавам да се отдавам, за да го имам, но никога заради удоволствието.

ПЪРВА СТАРИЦА.

И в края на краищата корубата ти е празна!

ЙЕРМА.

Не, празна - не, защото съм изпълнена с омраза. Кажи, аз ли съм виновна? В мъжа само мъжът ли трябва да се търси? Какво ще си помислиш, ако те остави в леглото загледана в тавана с натъжени очи, а той обърне гръб и заспи? За него ли да мисля или за това, какво сияйно нещо може да излезе от моята утроба? Аз не знам, но кажи ми ти, съжали ме!

 

(Коленичи.)

 

ПЪРВА СТАРИЦА.

Ех ти, разцъфнало цвете! Какво красиво създание си ти. Остави ме. Не ме карай да говоря повече. Не искам да говоря повече с тебе. Това е въпрос на чест, а аз ничия чест не искам да изпепелявам. Ти сама ще узнаеш. При всички случаи не трябва да бъдеш толкова наивна.

ЙЕРМА.

(тъжно)

За момичетата, които израстват на полето като мене, всички врати са затворени. Хората странят от тях и говорят с недомлъвки, намигвания, защото казват, че не трябва да знаят всички тези неща. И ти също, ти също мълчиш и си отиваш като някакъв мъдрец, който всичко знае, ала го не споделя с оная, която умира от жажда.

ПЪРВА СТАРИЦА.

С друга разумна жена бих приказвала. С тебе - не. Стара съм и знам какво говоря.

ЙЕРМА.

Тогава господ да ме закриля.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Господ - не. На мене никога не ми е харесвал господ. Кога ще разберете, че не съществува? Хората, те трябва да се закрилят.

ЙЕРМА.

Но защо ми казваш това, защо?

ПЪРВА СТАРИЦА.

(отива си)

Макар че трябваше да има господ, та дори и мъничък, за да прати гръмотевици срещу мъжете с изгнило семе, които калят радостта на полетата.

ЙЕРМА.

Не разбирам какво искаш да кажеш.

ПЪРВА СТАРИЦА.

Добре, аз те разбирам. Не тъгувай. Чакай търпеливо. Още си много млада. Какво искаш да направя аз?

 

(Тръгва си. Показват се две момичета.)

 

ПЪРВА НЕВЕСТА.

Навсякъде срещаме хора.

ЙЕРМА.

Такова е времето. Мъжете работят в градината с маслиновите дървета и трябва да им се отнесе ядене. Вкъщи остават само старите.

ВТОРА НЕВЕСТА.

Ти в селото ли се връщаш?

ЙЕРМА.

Натам отивам.

ПЪРВА НЕВЕСТА.

Аз бързам. Оставих детето да спи, а няма никого вкъщи.

ЙЕРМА.

Побързай тогава, момиче. Децата не трябва да се оставят сами. Имате ли прасета у вас?

ПЪРВА НЕВЕСТА.

Не. Но ти си права. Ще побързам.

ЙЕРМА.

Върви. Така идват белите. Сигурно си ги заключила.

ПЪРВА НЕВЕСТА.

То се знае.

ЙЕРМА.

Да, но не си давата сметка какво е малко дете. Най-безобидната причина може да го затрие. Някоя игличка, една глътка вода.

ПЪРВА НЕВЕСТА.

Права си. Ще тичам. Това е, че не си давам сметка какво може да се случи

ЙЕРМА.

Хайде побързай.

ВТОРА НЕВЕСТА.

Ако имаше четири или пет, нямаше да говориш така.

ЙЕРМА.

Защо? Дори четирийсет да имах.

ВТОРА НЕВЕСТА.

При всички случаи ние двете, понеже нямаме деца, живеем по-спокойно.

ЙЕРМА.

Аз - не.

ВТОРА НЕВЕСТА.

А аз - да. Каква грижа! Наопаки, моята майка ми дава непрекъснато разни бурени, за да зачена, а през октомври ще отидем при светеца, казват, че пращал деца на тези, които се молят горещо. Майка ми ще се моли. Аз - не.

ЙЕРМА.

Защо си се омъжила?

ВТОРА НЕВЕСТА.

Защото ме омъжиха. Всички се омъжват. Ако продължи така, ще останат неомъжени само малките момичета. Добре, освен това... едни се женят, преди още да отидат в църквата. Но старите жени държат упорито на всички тия неща. Аз съм едва деветнайсетгодишна и нито обичам да готвя, нито да пера. Добре, и тъй цял ден трябва да върша това, което не ми харесва. А за какво? Каква полза има мъжът ми, че ми е мъж? Защото същото, което правехме като годеници, го правим и сега. Старешки глупости.

ЙЕРМА.

Мълчи, не говори такива неща.

ВТОРА НЕВЕСТА.

Ти също ще кажеш, че съм луда, луда, луда!

 

(Смее се.)

 

Аз мога да ти кажа единственото нещо, което научих от живота: всички са се сврели в къщите си и правят това, което не им харесва. Колко по-хубаво се чувства човек на улицата. Поискам ли, отивам на потока или се качвам да бия камбаните, или пия лимонада с мастика.

ЙЕРМА.

Ти си като дете.

ВТОРА НЕВЕСТА.

Разбира се, но не съм луда.

 

(Смее се.)

 

ЙЕРМА.

Твоята майка не живее ли в най-горния край на селото?

ВТОРА НЕВЕСТА.

Да.

ЙЕРМА.

В последната къща?

ВТОРА НЕВЕСТА.

Да.

ЙЕРМА.

Как се казва?

ВТОРА НЕВЕСТА.

Долорес. Защо питаш?

ЙЕРМА.

Ей така.

ВТОРА НЕВЕСТА.

Като че питаш за нещо.

ЙЕРМА.

Не... само така...

ВТОРА НЕВЕСТА.

Май има нещо... Ето, ще занеса ядене на мъжа си.

 

(Смее се.)

 

Това трябва да се види. Колко жалко, че не мога да кажа на годеника ми, нали?

 

(Смее се.)

 

Е, отива си вече лудата!

 

(Тръгва си, като се смее весело.)

 

 

Сбогом.

ГЛАСЪТ НА ВИКТОР.

(Пее.)

Защо самичък спиш, овчарю?
Защо самичък спиш, овчарю?
Под вълнената моя черга,
би спал по-сладко и дълбоко.
Защо самичък спиш, овчарю?

 

(Йерма слуша.)

 

Защо самичък спиш, овчарю?
Под вълнената моя черга
би спал по-сладко и дълбоко.
Постеля ти е черен камък,
       овчарю,
и скрежът бял е твоя риза,
       овчарю,
а зимните тръстики сиви
са през нощите твоя одър.
Бориките иглички турят,
       овчарю,
под твоето възглавие твърдо,
       овчарю,
и ако женски глас дочуеш,
знай, този глас е на водата.
       Овчарю, овчарю.
Какво ти иска планината,
       овчарю?
Ех, планина с треви горчиви,
кое ли те, дете, погубва?
Май на жълтугата бодлите.

 

(Кани се да излезе и се сблъсква с ВИКТОР, който влиза.)

 

ВИКТОР.

(весело)

Къде отива хубавицата?

ЙЕРМА.

Ти ли пееше?

ВИКТОР.

Аз.

ЙЕРМА.

Колко хубаво! Никога не бях те чувала.

ВИКТОР.

Не?

ЙЕРМА.

И колко силен глас. Сякаш от устата ти струи ручей.

ВИКТОР.

Весел съм.

ЙЕРМА.

Вярно е.

ВИКТОР.

Както ти си мрачна.

ЙЕРМА.

Обикновено не съм мрачна; сега имам причини да бъда такава.

ВИКТОР.

А мъжът ти е още по-мрачен от тебе.

ЙЕРМА.

Той - да. Има тежък характер.

ВИКТОР.

Винаги си е бил такъв.

 

(Мълчание. Йерма е седнала.)

 

Ядене ли му занесе?

ЙЕРМА.

Да.

 

(Гледа го. Мълчание.)

 

Какво имаш тук?

 

(Сочи лицето му.)

 

ВИКТОР

Къде?

ЙЕРМА.

(Става и се приближава до Виктор.)

Тук... на бузата, сякаш е изгорено.

ВИКТОР.

Не, нищо няма.

ЙЕРМА.

Така ми се е сторило...

 

(Мълчание.)

 

ВИКТОР.

Трябва да е от слънцето...

ЙЕРМА.

Може би...

 

(Мълчание. Мълчанието се задълбочава и между двамата се води глуха вътрешна борба.)

 

ЙЕРМА.

(Потреперва.)

Чуваш ли?

ВИКТОР.

Какво?

ЙЕРМА.

Не чуваш ли плач?

ВИКТОР.

(Ослушва се.)

Не.

ЙЕРМА.

Стори ми се, че плаче дете.

ВИКТОР.

Така ли?

ЙЕРМА.

Много наблизо. И плачеше като задушено.

ВИКТОР.

Тук има винаги много деца, които дохождат да крадат плодове.

ЙЕРМА.

Не. Това е глас на малко дете.

 

(Мълчание.)

 

ВИКТОР.

Не чувам нищо.

ЙЕРМА.

Значи, тъй ми се е сторило.

 

(Гледа го втренчено. ВИКТОР също я гледа и сякаш изплашен, навежда бавно поглед. Влиза ХУАН.)

 

ХУАН.

Какво правиш още тук?

ЙЕРМА.

Приказвахме.

ВИКТОР.

Бъдете здрави.

 

(Излиза.)

 

ХУАН.

Мислех, че си вкъщи.

ЙЕРМА.

Забавлявах се.

ХУАН.

Не разбирам какво те е забавлявало.

ЙЕРМА.

Слушах как пеят птиците.

ХУАН.

Добре. Така ще накараш хората да приказват.

ЙЕРМА.

(рязко)

Хуан, за какво мислиш?

ХУАН.

Не говоря за тебе, говоря за хората.

ЙЕРМА.

Плюя ти аз на хората!

ХУАН.

Не проклинай. Не е прилично за една жена.

ЙЕРМА.

Де да бях жена.

ХУАН.

Стига приказки. Върви си вкъщи.

 

(Мълчание.)

 

ЙЕРМА.

Добре. Да те чакам ли?

ХУАН.

Не. Ще поливам цяла нощ. Водата е малко - до изгрев слънце е моя и трябва да я вардя от крадци. Лягай и спи.

ЙЕРМА.

(покрусена)

Ще спя!

 

(Излиза.)

 

З а в е с а

съдържание | второ действие