Федерико Гарсия Лорка

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

ЙЕРМА

 

Трагическа поема в три действия и шест картини

 

Федерико Гарсия Лорка

 

Превод от испански: Лъчезар Мишев

 

 

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

 

 

 

ПЪРВА КАРТИНА

 

 

Докато се вдига завесата, се чува пеене. Поток, на който перат ЖЕНИТЕ от селото. Перачките са застанали на различни места. Пеят.

 

 

    В поточето студено
    ти пояса пера,
    като горещ ясмин е
    безгрижния ти смях.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Аз не обичам да бръщолевя.

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Но тук се бръщолеви.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    И в това няма нищо лошо.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Честта трябва да се спечели.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Мащерка съм засадила, гледам я, като расте. Който иска чест да има, нека се държи добре.

     

    (Смеят се.)

     

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Така се пее в песента.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Но никога не се знае нищо.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Известно е, че мъжът й е довел двете си сестри, за да живеят при тях.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Старите моми?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Да. Бяха натоварени да се грижат за църквата, а сега се грижат за снаха си. Аз не бих могла да живея с тях.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Защо?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Защото всяват страх. Приличат на онези големи корави листа, които поникват внезапно върху гробовете. Лицата им са като намазани с восък. Затворени са в своята несрета. Струва ми се, че готвят яденето си със зехтина от светилниците.

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Дошли ли са в къщата вече?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    От вчера. Мъжът отново тръгна да работи на полето.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    И все пак какво се е случило?

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Завчера тя седяла на прага цяла нощ въпреки студа.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Защо?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Трудно й е да седи вкъщи.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Бездеткините са такива, вместо да си седят вкъщи и да плетат дантели или да варят сладко от ябълки, предпочитат да се качват на покрива и да ходят боси в реката.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Коя си ти, та приказваш така? Тя няма деца, но вината не е нейна.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Деца има тая, която иска да ги има. Изнежените, слабите, преструваните нямат намерение да ходят с набръчкан корем.

     

    (Смеят се.)

     

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    И се белосват, слагат си червило, заплитат си в косите олеандрови клончета и търсят други мъже.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Друга истина няма!

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    А вие видели ли сте я с друг мъж?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Ние - не, но хората - да.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Винаги хората!

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Казват, че на два пъти я видели.

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    И какво правела?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Приказвали.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Да се приказва, не е грях.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Има едно нещо на света: това е погледът. Майка ми го казваше. Едно е, когато една жена гледа рози, и друго, когато гледа бедрата на някой мъж. Тя гледа.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Кого?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Някой си, чуваш ли? Съвземи се накрай или искаш да викам по-високо?

     

    (Смях.)

     

    И когато тя не го гледа, защото е самотна и защото не е пред нея, той е пак пред очите й.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Това е лъжа!

     

    (Врява.)

     

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    А мъжът?

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Мъжът е като глух. Самодоволен и неподвижен като гущер на слънце.

     

    (Смеят се.)

     

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Всичко щеше да се оправи, ако имаха дечица.

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    Всичко това са одумки на хора, които не знаят нищо за нейната съдба.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    В къщата им е ад. С всеки изминат час става по-лошо. Тя и зълвите, без да проронят дума, белосват по цял ден стените, мият медните съдове, духат и бършат чашите, мажат пода с олио, но колкото повече жилището блести отвън, толкова по-силно гори отвътре.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Той е виновен, той; щом един баща не създава деца, трябва да бди над жена си.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Вината е нейна, защото вместо език - има кремък в устата.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Какъв дявол ти се е замотал в плитките, та говориш така?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    А кой ти е дал право да ми даваш акъл?

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    Затвори си устата!

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    А аз бих я запушила с ненките на престорените.

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    Тихо. Не виждаш ли, че насам идат зълвите?

     

    (Шушукане. Влизат ДВЕТЕ ЗЪЛВИ на Йерма. Облечени са в траур. Почват да перат сред настъпилото мълчание. Чуват се хлопатари.)

     

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Тръгват ли вече овчарите?

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Да, сега излизат стадата.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

 

(Вдишва дълбоко.)

 

    Обичам мириса на овцете.

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Така ли?

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    А защо не? Всяко нещо си има свой мирис. Как обичам мириса на червената тиня, която реката влачи през зимата!

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Прищевки.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

 

(Гледа.)

 

    Всички стада отиват заедно.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Наводнение от вълна. Повличат всичко подире си. Ако зелените жита имаха разум, щяха да изтръпнат от ужас, когато ги видят да приближават.

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Погледни как тичат! Какво пълчище!

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Вече излязоха всички, нито едно не липсва.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Я да видим... не... Да, да, едно липсва.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Кое?...

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    На Виктор.

     

    (Двете зълви се изправят и гледат.)

     

    В поточено студено
    ти пояса пера.
    Като горещ ясмин е
    безгрижния ти смях.
    Аз искам да живея
    щастлива под снежеца
    на този мил ясмин.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Ах ти, жена бездетна!
    Гърдите сухи като пясък!

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Кажи дали мъжът ти
    е семето опазил,
    водата, за да пее
    под твойта бяла риза.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    По бреговете вятър
    и сребърно бял кораб
    е твойта бяла риза.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Дохождам на детето
    да изпера бельото,
    водата да се учи
    на чистота и блясък.

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    От планината слиза
    мъжът ми да похапне.
    Една ми роза носи,
    в замяна три му давам.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Дойде от равнината
    мъжът ми да вечеря.
    Донесеният полъх
    покривам аз със митри.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    По хладовина вече
    да спи мъжът ми иде.
    Шибой съм ален сякаш
    и той шибой е ален.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Трябва цвят със цвят да се сберат, когато на жътварите кръвта суши горещо лято.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    И утробата на птици нощни да разпори,
    щом на портата похлопа зъзнещата зима.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Трябва във чаршафа да се пъшка.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Трябва да се пее.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    И кога мъжът ни носи
    хляба и венеца.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Та ръцете да се сплитат.

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    Та във гърлото да се пречупва светлината.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    Та на клоните да стане сладък стволът.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Навесите на ветреца да покрият планините.

ШЕСТА ПЕРАЧКА.

 

(Показва се в горния край на потока.)

 

    И едно дете невръстно да излива
    на зората нечупливите стъкла.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    И снагата ни да има
    гневни клони от корал.

ШЕСТА ПЕРАЧКА.

    Та гребци да има
    в морските води.

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Мъничко дете, едно дете.

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    И крила, и човка гълъбите да разтворят.

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Плачеше детенце, син един.

ЧЕТВЪРТА ПЕРАЧКА.

    И мъжете да пристъпват,
    като че ранен елен е всеки.

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Радост, радост, радост
    на корема кръгъл под самата риза!

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Ах, горко на бездетния!
    На жена с гърди от пясък!

ТРЕТА ПЕРАЧКА.

    Нека святка!

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    Нека тича!

ПЕТА ПЕРАЧКА.

    Нека святка пак!

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    Нека пее!

ВТОРА ПЕРАЧКА.

    Нека се укрие!

ПЪРВА ПЕРАЧКА.

    И да пее пак!

ШЕСТА ПЕРАЧКА.

    Моето дете зората
    във престилката си носи.

     

    (Пеят всички в хор.)

     

      В поточено студено
      ти пояса пера.
      Като горещ ясмин е
      безгрижния ти смях.
      Ха, ха, ха!

     

    (Размахват и удрят прането ритмично.)

     

 

 

З а в е с а

 

 

 

 

ВТОРА КАРТИНА

 

 

Къщата на Йерма. Свечерява се. ХУАН е седнал. ДВЕТЕ ЗЪЛВИ стоят прави.

 

 

ХУАН.

    Казваш, че излезе преди малко?

     

    (По-голямата сестра кимва с глава.)

     

    Сигурно е на извора. Нали знаете, че не обичам да излиза сама.

     

    (Мълчание.)

     

    Можеш да слагаш масата.

     

    (ПО-МАЛКАТА СЕСТРА излиза.)

     

    Заслужил съм си хляба, който ям.

     

    (Към сестра си.)

     

    Вчера беше тежък ден. Подкастряха ябълковите дървета, а привечер се замислих защо влагам толкова труд, щом не мога да сложа ябълка в устата. До гуша ми е дошло.

     

    (Прекарва ръка по лицето си. Мълчание.)

     

    Оная не иде... Една от вас трябваше да отиде с нея, затова ядете на моята маса и пието моето вино. Моят живот е на полето, но честта ми е тук. А моята чест е и ваша.

     

    (Сестрата навежда глава.)

     

    Не се засягай.

     

    (Влиза ЙЕРМА с две стомни. Спира се на вратата.)

     

    От извора ли идеш?

ЙЕРМА.

    За да има прясна вода за обяд.

     

    (ДРУГАТА СЕСТРА излиза.)

     

    Как е на полето?

ХУАН.

    Вчера подкастрях дръвчетата.

     

    (Йерма оставя стомните. Мълчание.)

     

ЙЕРМА.

    Ще останеш ли?

ХУАН.

    Трябва да наглеждам добитъка. Ти знаеш, че тая къща е на добър стопанин.

ЙЕРМА.

    Знам много добре. Не го повтаряй.

ХУАН.

    Мъжът си има свой живот.

ЙЕРМА.

    И жената - своя. Не те моля да останеш. Тук имам всичко, което ми е нужно. Твоите сестри ме пазят добре. Ям мек хляб и извара, и печено агнешко тук, а горе в планината твоят добитък има росно пасбище. Мисля, че можеш да живееш спокойно.

ХУАН.

    За да се живее спокойно, трябва да си спокоен.

ЙЕРМА.

    А ти не си ли?

ХУАН.

    Не съм.

ЙЕРМА.

    За какво намекваш?

ХУАН.

    Ти не ме ли знаеш какъв съм аз? Овцете - в кошарата, а жените - вкъщи. А ти често излизаш. Не си ли ме чувала да повтарям това непрекъснато?

ЙЕРМА.

    Точно така. Жените - вкъщи. Когато къщата не е гробница. Когато столовете се чупят и чаршафите се износват от употреба. Но тук - не. Всяка нощ, когато си лягам, намирам леглото си още по-ново и по-блестящо, сякаш току-що е докарано от града.

ХУАН.

    Самата ти признаваш, че имам право да се оплаквам. Имам причини да бъда нащрек!

ЙЕРМА.

    Нащрек? За какво? С нищо не те наскърбявам. Покорна съм ти, а моето страдание го тая у себе си. И с всеки изминат ден ще става по-лошо. По-добре да мълчим. Аз ще се науча да нося кръста си, колкото мога най-добре, ала не ме питай нищо. Да можех да се превърна изведнъж в старица и устата ми да заприлича на измачкано цвете, щях да ти се усмихвам и да споделям твоя живот. А сега, сега ме остави с моята мъка.

ХУАН.

    Говориш така, че не те разбирам. Не те лишавам от нищо. Пращам да ти купуват в съседните села всичко, което ти харесва. Аз си имам свои недостатъци, но искам да живея с тебе мирно и спокойно. Когато не спя вкъщи, искам да бъда сигурен, че ти също спиш.

ЙЕРМА.

    Ала аз не спя, не мога да спя.

ХУАН.

    Нима ти липсва нещо? Кажи ми. Отговори!

ЙЕРМА.

 

(С усилие; гледа втренчено мъжа си.)

 

    Да липсва ми.

     

    (Мълчание.)

     

ХУАН.

    Все същото. Минаха пет години вече. Аз почти съм го забравил.

ЙЕРМА.

    Но аз не съм „ти“. Мъжете си имат свой живот: добитъка, дръвчетата, разговорите, а ние жените имаме само децата и грижата за тях.

ХУАН.

    Всички хора не са еднакви. Защо не вземеш едното дете на брат си? Аз нямам нищо против.

ЙЕРМА.

    Не искам да се грижа за чужди деца. Струва ми се, че ако ги прегърна, ще ми се вкочанят ръцете.

ХУАН.

    Полудяла си от мъка, не мислиш какво вършиш и упорито искаш да си разбиеш главата.

ЙЕРМА.

    Срещу една скала, която се нарича подлост, а тая скала трябва да бъде кошница с цветя или сладка вода.

ХУАН.

    Когато съм до тебе, чувам да говориш само за тревоги и огорчения. В края на краищата трябва да се примириш.

ЙЕРМА.

    Аз не дойдох между тези четири стени да се примирявам. Когато ми притегнат главата с кърпа, за да не ми се отваря устата, и свържат ръцете ми в ковчега, тогава чак ще се примиря.

ХУАН.

    Тогава какво искаш да правиш?

ЙЕРМА.

    Искам да пия вода, а няма нито чаша, нито вода; искам да се изкача на хълма, а нямам крака; искам да обшия моите фусти, а не виждам конци.

ХУАН.

    Там е злото, че ти не си жена на място и търсиш да опропастиш един безволев мъж.

ЙЕРМА.

    Аз не зная коя съм. Остави ме на спокойствие да си отдъхна. Не съм се провинила с нищо пред тебе.

ХУАН.

    Не ми се нрави хората да ме сочат с пръст. Затова искам да видя тая врата затворена и всеки в своята къща.

     

    (ПО-СТАРАТА СЕСТРА бавно влиза и се приближава към долапа.)

     

ЙЕРМА.

    Да се говори с хората не е грях.

ХУАН.

    Но може да излежда грях.

     

    (Влиза ДРУГАТА СЕСТРА, запътва се към стомните и напълва от тях една кана.)

     

     

    (Хуан понижава глас.)

     

    Аз нямам сили за тия неща. Ако те заговорят, затвори си устата и мисли, че си омъжена жена.

ЙЕРМА.

 

(Изненадана.)

 

    Омъжена!

ХУАН.

    Всяко семейство има чест, а честта е бреме, което носят всички.

     

    (ПО-МАЛКАТА СЕСТРА излиза бавно с каната.)

     

    Тя е невидима и крехка, но тече с кръвта в нашите вени.

     

    (ДРУГАТА СЕСТРА излиза тържествено, сякаш на процесия, с чаша в ръка. Малчание.)

     

    Извини ме.

     

    (Йерма гледа мъжа си, той вдига глава и среща погледа й.)

     

    Обаче ти ме гледаш така, че не трябва да ти казвам „извини ме“, а да те заставя да се подчиниш, да те затворя, затова съм ти мъж.

     

    (ДВЕТЕ СЕСТРИ се показват на вратата.)

     

ЙЕРМА.

    Моля те да не говориш повече. Нека прекъснем този разговор.

     

    (Мълчание.)

     

ХУАН.

    Хайде да ядем.

     

    (СЕСТРИТЕ излизат.)

     

    Чу ли ме?

ЙЕРМА.

 

(Кротко.)

 

    Яж със сестрите си. Аз още не съм гладна.

ХУАН.

    Както искаш.

     

    (Излиза.)

     

ЙЕРМА.

 

(като насън)

 

    Ах, каква ливада от пепел и мъка!
    Ах, каква врата затворена за красотата!
    Моля се за син един да страдам,
    а ми вятърът предлага сам гергини
    жълти, сякаш на луна заспала.
    Двата мои извора от топло мляко
    като два жребци по тялото ми тичат
    и на мойта мъка клоните огъват.
    Ах, под мойте дрехи ненки слепи!
    Гълъби без белота и без очи!
    Ах, пленена кръв със колко болка
    в моя врат сега оси забожда!
    Ала трябва, моя рожбо, ти да дойдеш,
    че водата дава сол и плод - земята.
    И утробата ни крехки рожби пази,
    както носи облакът дъждеца нежен.

     

    (Гледа към вратата.)

     

    Мария! Защо минаваш толкоз бързо край моята врата?

МАРИЯ.

 

(Влиза с дете на ръцете.)

 

    Правя го, когато съм с детето... понеже винаги плачеш!

ЙЕРМА.

    Имаш право.

     

    (Взема детето и сяда.)

     

МАРИЯ.

    Мъчно ми е, че завиждаш.

ЙЕРМА.

    То не е завист, а мъка.

МАРИЯ.

    Не се вайкай.

ЙЕРМА.

    Как да не се вайкам, като виждам тебе и другите жени, къщите им пълни с цветя, а себе си - ненужна сред толкова красота!

МАРИЯ.

    Но ти имаш друго. Ако ме послушаш, би могла да бъдеш щастлива.

ЙЕРМА.

    Жена от полето, която не ражда деца, е ненужна като сноп бодили, дори е зла, макар божията ръка да е оставила и мене като този бурен.

     

    (Мария прави движение, сякаш да си вземе детето.)

     

    Вземи го, при тебе му е по-добре. Изглежда, аз нямам майчински ръце.

МАРИЯ.

    Защо ми казваш това?

ЙЕРМА.

 

(Става.)

 

    Защото ми е дошло до гуша. Защото са ми дошли до гуша да ги имам и да не мога да помилвам с тях собствено дете. Защото съм обидена, обидена и унижена безмерно, като виждам как житата поникват, как изворите непрестанно бълбукат, а овцете ягнят стотици агнета и кучките се окучват, и сякаш цялото поле се е надигнало да ми показва нежните си създания, сладко заспали, докато аз чувствам, че ме удрят два чука тук, където би трябвало да ме щипе устата но мое дете.

МАРИЯ.

    Не ми харесват твоите думи.

ЙЕРМА.

    Вие, жените с деца, не можете да разберете онези, които нямат. Вие сте свежи, безгрижни като оня плувец в прясна вода, който не сеща, че е жаден.

МАРИЯ.

    Не искам да ти повтарям все едно и също.

ЙЕРМА.

    От ден на ден имам повече желания и по-малко надежди.

МАРИЯ.

    Лошо нещо.

ЙЕРМА.

    Ще свърша, като повярвам, че аз самата съм мое дете. Почти всяка нощ слизам да туря сено на воловете - преди не го вършех, защото не е женска работа - и когато минавам през тъмния навес, крачките ми отекват като крачки на мъж.

МАРИЯ.

    Всеки си има свои приумици.

ЙЕРМА.

    Въпреки всичко той още ме обича. Нали виждаш как живея!

МАРИЯ.

    Ами зълвите?

ЙЕРМА.

    По-скоро мъртва и без покривало ще ме видят, ако някой път ги заговоря.

МАРИЯ.

    Ами мъжът ти?

ЙЕРМА.

    Тримата са против мене.

МАРИЯ.

    Какво смятат да правят?

ЙЕРМА.

    Измислят какво ли не. Хора, които нямат чиста съвест, мислят, че може да ми хареса друг мъж, а не знаят, че дори да ми хареса някой друг, честта стои на първо място в нашия род. Те са като камъни на пътя ми. Но не знаят, че ако поискам, мога да се превърна в буен поток и да ги отнеса.

     

    (ЕДНА ОТ СЕСТРИТЕ влиза, взима цял хляб и излиза с него.)

     

МАРИЯ.

    Въпреки това мисля, че твоят мъж те обича.

ЙЕРМА.

    Моят мъж ми дава хляб и покрив.

МАРИЯ.

    Какви мъки търпиш, какви мъки! Но спомни си за страданията на божия син.

     

    (Стоят пред вратата.)

     

ЙЕРМА.

 

(Гледа детето.)

 

    Събуди се вече.

МАРИЯ.

    След малко ще запее.

ЙЕРМА.

    Знаеш ли, че има твоите очи? Видяла ли си?

     

    (Плаче.)

     

    Има същите очи като твоите!

     

    (Йерма избутва леко МАРИЯ и тя излиза мълчаливо. Йерма се запътва към вратата, през която излезе мъжът й.)

     

ВТОРА НЕВЕСТА.

    Шшшт.

ЙЕРМА.

 

(Обръща се.)

 

    Какво?

ВТОРА НЕВЕСТА.

    Почаках да излезе. Майка ми те чака.

ЙЕРМА.

    Сама ли е?

ВТОРА НЕВЕСТА.

    С две съседки.

ЙЕРМА.

    Кажи й да почака малко.

ВТОРА НЕВЕСТА.

    И ще дойдеш ли? Не те ли е страх?

ЙЕРМА.

    Ще дойда.

ВТОРА НЕВЕСТА.

    Храбра си ти!

ЙЕРМА.

    Нека ме почака, макар и късно, ще дойда!

     

    (Влиза ВИКТОР.)

     

ВИКТОР.

    Хуан тук ли е?

ЙЕРМА.

    Да.

ВТОРА НЕВЕСТА.

 

(съучастнически)

 

    Е, после ще ти донеса блузата.

ЙЕРМА.

    Когато искаш.

     

    (НЕВЕСТАТА излиза.)

     

    Седни.

ВИКТОР.

    Добре ми е и така.

ЙЕРМА.

 

(Вика.)

 

    Хуан!

ВИКТОР.

    Дойдох да се сбогувам.

     

    (Трепва едвам, но пак възвръща спокойствието си.)

     

ЙЕРМА.

    С братята си ли заминаваш?

ВИКТОР.

    Така иска баща ми.

ЙЕРМА.

    Трябва да е стар вече.

ВИКТОР.

    Да. Много стар.

     

    (Мълчание.)

     

ЙЕРМА.

    Хубава правиш, че напускаш нашия край.

ВИКТОР.

    Всички краища са еднакви.

ЙЕРМА.

    Не. Аз бих заминала много далече.

ВИКТОР.

    Навред е същото. И овцете са същите, и вълната им е същата.

ЙЕРМА.

    За мъжете - да; но ние жените сме други. Никога не съм чувала някой мъж, когато яде, да каже: „Колко хубави ябълки!“ Вървите към вашата цел, без да обръщата внимание на красотата. За мене мога да кажа: омръзна ми водата на тези кладенци.

ВИКТОР.

    Може би.

     

    (Сцената е загърната от приятна дрезгавина.)

     

ЙЕРМА.

    Виктор!

ВИКТОР.

    Какво?

ЙЕРМА.

    Защо заминаваш? Тук хората те обичат.

ВИКТОР.

    Аз живях честно.

     

    (Мълчание.)

     

ЙЕРМА.

    Живееше честно. Като момче веднъж ме взе на ръце, помниш ли? Не се знае какво може да се случи.

ВИКТОР.

    Всичко се мени.

ЙЕРМА.

    Някои неща не се променят. Има неща, затворени зад стените, които не могат да се променят, защото никой не ги чува.

ВИКТОР.

    Така е.

     

    (Показва се ВТОРАТА СЕСТРА и се запътва бавно към вратата, където остава неподвижна, осветена от последния светлик на залеза.)

     

ЙЕРМА.

    Но ако излязат внезапно и се развикат, ще изпълнят целия свят.

ВИКТОР.

    Това няма да ускори нищо. Ровът си е на мястото, овцете - в кошарата, месецът - на небето, а мъжът - зад своя плуг.

ЙЕРМА.

    Каква по-голяма мъка от тая да не можем да усетим мъдростта на старите!

     

    (Чува се протяжният и тъжен зов от роговете на пастирите.)

     

ВИКТОР.

    Стадата.

ХУАН.

 

(Влиза.)

 

    Тръгваш ли вече?

ВИКТОР.

    Искам да прекося планината преди разсъмване.

ХУАН.

    Имаш ли някакво оплакване?

ВИКТОР.

    Не. Беше добър платец.

ХУАН.

 

(към Йерма)

 

    Купих му стадата.

ЙЕРМА.

    Така ли?

ВИКТОР.

 

(към Йерма)

 

    Твои са.

ЙЕРМА.

    Не знаех.

ХУАН.

 

(доволен)

 

    Така е.

ВИКТОР.

    Къщата на мъжа ти е пълна.

ЙЕРМА.

    Плодът отива в ръцете на трудолюбивия.

     

    (Сестрата, която стои пред вратата, влиза вътре.)

     

ХУАН.

    Нямаме място вече къде да поденем толкоз овце.

ЙЕРМА.

 

(печална)

 

    Земята е голяма

     

    (мълчание)

     

ХУАН.

    Ще идем заедно до потока.

ВИКТОР.

    Желая най-голямо щастие на този дом.

     

    (Подава ръка на Йерма.)

     

ЙЕРМА.

    Господ да те чуе! Много здраве!

     

    (Виктор тръгва да излиза, но Йерма прави някакво движение и той се обръща.)

     

ВИКТОР.

    Каза ли нещо?

ЙЕРМА.

 

(отчаяна)

 

    Казах: много здраве!

ВИКТОР.

    Благодаря.

     

    (Излизат. Йерма гледа опечалено ръката си, която бе подала на Виктор, после се запътва бързо наляво и взима един шал.)

     

ВТОРА НЕВЕСТА.

    Хайде.

     

    (Покрива й мълчаливо главата.)

     

ЙЕРМА.

    Хайде.

     

    (Излиза предпазливо. Сцената е почти тъмна. Влиза ПЪРВАТА СЕСТРА и носи свещ; сцената трябва да е осветена само от естествената светлина на свещта. Отправя се към дъното на сцената и търси Йерма. Прозвучават роговете на стадата.)

     

ПЪРВА ЗЪЛВА.

 

(тихо)

 

    Йерма!

     

    (Влиза ВТОРАТА СЕСТРА. Двете се гледат и се запътват към вратата.)

     

ВТОРА ЗЪЛВА.

 

(по-силно)

 

    Йерма!

ПЪРВА ЗЪЛВА.

 

(приближава се до портата и властно вика)

 

    Йерма!

     

    (Чуват се цафарите и роговете на пастирите. Сцената потъва в пълен мрак.)

     

 

 

 

 

З а в е с а

 

 

 

 

 

 

 

 

първо действие | съдържание | трето действие

 

Електронна публикация на 07. февруари 2022 г.
Публикация в кн. „Йерма“, Федерико Гарсия Лорка, Народен театър „Иван Вазов“, С., 1980 г.

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]