Федерико Гарсия Лорка

драматургия

Литературен клуб | страницата на автора | преводна художествена литература

 

 

ЙЕРМА

 

Трагическа поема в три действия и шест картини

 

Федерико Гарсия Лорка

 

Превод от испански: Лъчезар Мишев

 

 

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

 

 

 

ПЪРВА КАРТИНА

 

 

Къщата на знахарката Долорес. Разсъмва се. Влизат ЙЕРМА, ДОЛОРЕС и ДВЕ СТАРИЦИ.

 

 

 

ДОЛОРЕС.

    Храбро се държа.

ПЪРВА СТАРИЦА.

    На света няма по-голяма сила от желанието.

ВТОРА СТАРИЦА.

    На гробището беше много тъмно.

ДОЛОРЕС.

    Много пъти съм казвала тези молитви в гробищата с жени, които са желали деца, и всички са се страхували. Всички освен тебе.

ЙЕРМА.

    Аз дойдох, защото се надявам да успея. Вярвам, че не си лъжкиня.

ДОЛОРЕС.

    Не съм. Нека мравки напълзят езика ми, както устата на мъртвите, ако някога съм лъгала. Последния път казах молитвата на една сиромашка женица, която била бездеткиня по-дълго време от тебе. Утробата й се успокои толкова, че тя роди две създания, тук долу на реката, защото нямаше време да си иде вкъщи. И самата тя ги донесе в една пелена, за да ги повия.

ЙЕРМА.

    А могла ли е да дойде сама от реката?

ДОЛОРЕС.

    Дойде. Обувките и фустата й само в кръв... но лицето й сияеше.

ЙЕРМА.

    И нищо ли не й се случи?

ДОЛОРЕС.

    Какво да й се случи? Господ е затова.

ЙЕРМА.

    Разбира се, господ е затова. Нищо не можеше да й се случи. Оставаше й да грабне дечицата си и да ги измие с речна вода. Животните ги ближат, нали? Аз не се отвращавам от моето дете. Мисля, че родилките са като осветени отвътре и децата им могат да спят с часове до тях, чувайки онова топло млечно ручейче, което постепенно изпълва майчините гърди, за да бозаят бебетата, да играят с тях, докато им омръзне, докато отдръпнат глава: „Още, мъничко, мое детенце...“ и по лицето и гърдичките му падат бели капчици.

ДОЛОРЕС.

    Сега имаш син. Мога да те уверя.

ЙЕРМА.

    Ще имам, защото трябва да го имам. Или не разбирам света. Понякога, когато вече съм сигурна, че никога, никога... някаква огнена вълна ми се надига в нозете до главата и всичко ми изглежда празно, и хората, които вървят по улицата, и биковете, и камъните сякаш са от памук. И се питам: „За какво са ги поставили тук?“

ПЪРВА СТАРИЦА.

    Хубаво е, че една омъжена иска деца, но ако ги няма, защо е това голямо желание да има? Остави годините да си вървят - това е най-важното на тоя свят. Не те обвинявам. Видя вече как помагах при молитвите. Каква плодородна долина се надяваш да дадеш на сина си, какво щастие, какъв сребърен стол?

ЙЕРМА.

    Аз не мисля за утре, мисля за днес. Ти си стара и виждаш всичко като в прочетена книга. Аз мисля, че съм жадна и нямам свобода. Аз искам да имам син, за да спя спокойно. Чуй добре какво ще ти кажа и не се плаши: дори да зная, че после моят син ще ме измъчва или ще ме намрази, или ще ме влачи за косите по улиците, аз пак ще посрещна с радост неговото раждане, защото по-добре е да плачеш за жив човек, който те промушва с кама, отколкото да се плаче за онзи призрак, който седи години наред върху сърцето ми.

ПЪРВА СТАРИЦА.

    Прекалено си млада, за да слушам съвети. Но докато чакаш още божието благоволение, потърси закрила от любовта на мъжа си.

ЙЕРМА.

    Ах! Ти сложи пръст в моята най-дълбока рана.

ДОЛОРЕС.

    Твоя мъж е добър.

ЙЕРМА.

 

(става)

 

    Добър! Добър! Е, и какво? По-добре да беше лош. Но не. Той ходи с овцете по свои пътища, а вечер си брои парите. Той спи с мене само по задължение, но аз усещам, че кръстът му е студен, сякаш тялото му е мъртво. И аз, която винаги съм се отвращавала от горещите жени, в такива мигове бих искала да стана огнена планина.

ДОЛОРЕС.

    Йерма!

ЙЕРМА.

    Не съм някоя непристойна жена; но знам, че децата се раждат от мъж и жена. Ех, ако можех да ги имам аз самичка!

ДОЛОРЕС.

    Помисли, че твоят мъж също страда.

ЙЕРМА.

    Не страда. Той не желае да има деца.

ПЪРВА СТАРИЦА.

    Не говори така!

ЙЕРМА.

    Познавам го по погледа му и тъй като не ги желае, не ми ги и дава. Не го обичам, не го обичам и все пак той е единственото ми спасение. За чест и за род. Моето единствено спасение.

ПЪРВА СТАРИЦА.

 

(изплашена)

 

    Скоро ще съмне. Време е да си вървиш.

ДОЛОРЕС.

    Остави другото, ами ще почнат да изкарват стадата и не е хубаво да ти видят самичка.

ЙЕРМА.

    Трябваше да ми олекне на сърцето. Колко пъти да повторя молитвите?

ДОЛОРЕС.

    Заклинанието два пъти, а на пладне - молитвата за света Ана. Когато почувстваш, че си забременяла, донеси обещаната крина жито.

ПЪРВА СТАРИЦА.

    По върховете на планините виделее. Върви си.

ДОЛОРЕС.

    Скоро ще почнат да се отварят портите, така че заобиколи покрай вадата.

ЙЕРМА.

 

(обезсърчена)

 

    Не знам защо дойдох!

ДОЛОРЕС.

    Разкайваш ли се?

ЙЕРМА.

    Не!

ДОЛОРЕС.

 

(объркана)

 

    Ако те е страх, ще те придружа до ъгъла.

ПЪРВА СТАРИЦА.

 

(неспокойна)

 

    Докато стигнеш до къщи, ще се развидели съвсем.

     

    (Чуват се гласове.)

     

ДОЛОРЕС.

    Мълчи!

     

    (Ослушват се.)

     

ПЪРВА СТАРИЦА.

    Няма никой. Бог да те закриля.

     

    (Йерма се запътва към вратата и в този миг я викат. Трите жени остават неподвижни.)

     

ДОЛОРЕС.

    Кой е?

ГЛАС.

    Аз съм.

ЙЕРМА.

    Отвори.

     

    (Долорес се колебае.)

     

    Ще отвориш ли или не?

     

    (Чува се шепот. Показва се ХУАН с ДВЕТЕ ЗЪЛВИ.)

     

ВТОРА ЗЪЛВА.

    Тук е.

ЙЕРМА.

    Тук съм.

ХУАН.

    Какво правиш тук? Ако можех да викам, щях да вдигна цялото село, за да види къде е отишла честта на моя дом; но трябва да сподавя всичко и да мълча, защото си моя жена.

ЙЕРМА.

    Ако можех да викам, щях да викна и аз, да станат дори мъртвите от гробовете си и да видят с каква чистота съм покрита.

ХУАН.

    Не, нова не! Всичко ще понеса, само това не. Ти ме лъжеш, оплиташ ме и тъй като съм човек, който работи земята, нямам представа за твоите хитрости.

ДОЛОРЕС.

    Хуан.

ХУАН.

    Вие, нито дума!

ДОЛОРЕС.

 

(твърдо)

 

    Твоята жена не е направила нищо лошо.

ХУАН.

    Прави го от самия ден на сватбата. Пробожда ме с очите си като с две игли, прекарва нощите край мене, без да мигне, и обсипва възглавницата ми с лоши въздишки.

ЙЕРМА.

    Замълчи!

ХУАН.

    И аз повече не мога. Трябва да бъдеш от желязо, за да търпиш край тебе една жена, която нощем излиза от къщи и не знам какво търси. Кажи ми! Кажи, какво търсиш? Улиците са пълни с мъже. По улиците няма цветя, за да си откъснеш.

ЙЕРМА.

    Няма да ти позволя да кажеш ни дума повече. Нито една. Ти си представяш, че ти и твоите роднини сте единствените, които пазят честта, а не знаеш, че моят род не е имал никога нищо за криене. Ела Приближи се до мене и помириши дрехите ми; приближи се! Да видим ще ли откриеш друг мирис освен твоя, освен мириса на твоето тяло. Ти ме събличаш гола насред площада и ме заплюваш. Направи с мене каквото искаш, защото съм твоя жена, но се пази да пришиваш мъжко име върху моите гърди.

ХУАН.

    Не го пришивам аз, пришиваш го ти с твоето поведение и в селото почват да приказват. Приказват открито. Щом приближа до някоя тумба, всички мълчат, и дори на полето, щом се събудя нощем, струва ми се, че клоните на дърветата също млъкват.

ЙЕРМА.

    Аз не знам защо духат злите ветрове, повалят и брулят житото, а ти по-добре гледай дали зърното е хубаво!

ХУАН.

    Нито аз знам какво търси една жена по никое време далеч от дома си.

ЙЕРМА.

 

(В порив на нежност прегръща мъжа си.)

 

    Тебе те търся. Тебе те търся, тебе търся денем и нощем и не намирам сянка, където да си отдъхна. Твоята кръв и твоята закрила - ето това желая.

ХУАН.

    Махни се.

ЙЕРМА.

    Не ме отблъсквай, а се опитай да искаш това, което аз искам.

ХУАН.

    Пусни ме!

ЙЕРМА.

    Погледни, оставам самичка. Сякаш луната търси сама себе си по небето. Погледни ме!

     

    (Гледа го.)

     

ХУАН.

 

(гледа я и я отблъсква грубо)

 

    Остави ме вече, ти казвам!

ДОЛОРЕС.

    Хуан!

     

    (Йерма пада на земята.)

     

ЙЕРМА.

 

(силно)

 

    Когато излязох да си набера карамфили, се ударих о зида. Ах! Ах! В тоя зид трябва да си пръсна главата.

ХУАН.

    Мълчи. Да вървим.

ДОЛОРЕС.

    Боже мой!

ЙЕРМА.

 

(Вика.)

 

    Проклет да бъде баща ми, който ми остави своята бащина кръв за сто деца! Проклета да бъде кръвта ми, която търси деца, блъскайки се о стените!

ХУАН.

    Мълчи, казах!

ДОЛОРЕС.

    Идат хора! Говори тихо.

ЙЕРМА.

    Не ме интересува. Дайте свобода поне на гласа ми сега, когато влизам в най-тъмния кладенец.

     

    (Става.)

     

    Оставете поне това хубаво нещо да излезе от моето тяло и да изпълни въздуха.

     

    (Чуват се гласове.)

     

ДОЛОРЕС.

    Ще минат оттук.

ХУАН.

    Тихо.

ЙЕРМА.

    Да! Да! Тихо. Не бой се.

ХУАН.

    Хайде. Бърже!

ЙЕРМА.

    Свърши се! Свърши се! И няма нужда да си чупя ръцете! Едно е да искаш с главата...

ХУАН.

    Мълчи.

ЙЕРМА.

 

(тихо)

 

    Едно е да искаш с главата и друго, когато тялото - проклето да бъде тялото! - не ни отвръща. Така е писано и аз не ще се боря с голи ръце срещу морето. Свърши се! Нека онемеят устата ми!

     

    (Излиза.)

     

 

 

 

 

 

З а в е с а

 

ВТОРА КАРТИНА

 

 

Околности на постница сред планината. На преден план колела от каруци и няколко одеяла, опънати като селски навес, под който седи ЙЕРМА. В постницата влизат ЖЕНИ с дарове. Те са боси. На сцената е веселата СТАРИЦА от първо действие. Когато се вдига завесата, се чува песен.

 

 

 

    Не смогнах да те видя,
    когато бе девойка,
    омъжена обаче
    сега ще те намеря.

     

    Ще снема твойте дрехи,
    съпруга и хаджийка,
    когато в тъмнината
    дванадесет удари.

 

 

 

СТАРИЦАТА.

 

(лукаво)

 

    Пихте ли вече вода?

ПЪРВА ЖЕНА.

    Да.

СТАРИЦАТА.

    А сега да видим тоя старец.

ПЪРВА ЖЕНА.

    Ние вярваме в него.

СТАРИЦАТА.

    Дойдохте да молите светеца за деца и накрай излиза, че всяка година на това поклонение се стичат повече ергени; в какво се крие обаянието му?

     

    (Смее се.)

     

ПЪРВА ЖЕНА.

    За какво идеш тук, щом не вярваш?

СТАРИЦАТА.

    Да погледам. Умирам от любопиство. И още, за да пазя сина си. Миналата година се убиха двама заради някаква бездеткиня и искам да понаглеждам. Накрай идвам, защото ми харесва.

ПЪРВА ЖЕНА.

    Господ да ти прости!

     

    (Излиза.)

     

СТАРИЦАТА.

 

(с насмешка)

 

    Нека на тебе прости.

     

    (Отива си. Влиза МАРИЯ с ПЪРВА НЕВЕСТА.)

     

ПЪРВА НЕВЕСТА.

    И дошла ли е?

МАРИЯ.

    Ето там каруцата. Едвам ги уговорих да дойдат. Тя цял месец не се е вдигнала от стола. Боя се за нея. Намислила е нещо, не знам какво, но не е добро.

ПЪРВА НЕВЕСТА.

    Аз дойдох със сестра си. Осем години идва тук и никаква полза.

МАРИЯ.

    Деца има тая, дето трябва да ги има.

ВТОРА НЕВЕСТА.

    Това казвам и аз.

     

    (Чуват се гласове.)

     

МАРИЯ.

    Никога не ми е харесвало това поклонение. Да идем на поляните. Хората са там.

ПЪРВА НЕВЕСТА.

    Миналата година, щом се стъмни, няколко момчета стиснаха в шепи ненките на сестра ми.

МАРИЯ.

    На четири левги наоколо се чуват само ужасни думи.

ПЪРВА НЕВЕСТА.

    Над четирийсет бъчви с вино видях зад постницата.

МАРИЯ.

    Река от ергени се стича по тези планини.

     

    (Излиза. Чуват се гласове. Влиза ЙЕРМА с ШЕСТ ЖЕНИ, които отиват в параклиса. Всички са боси и носят големи украсени свещи. Започва да се стъмва.)

     

МАРИЯ

    Боже, розата, за да разцъфне,
    не ми я оставяйте на сянка.

ВТОРА ЖЕНА.

    На повехналото нейно тяло
    нека жълта розата разцъфне.

МАРИЯ.

    И в утробата на твоите робини
    пламъците тъмни на земята.

ЖЕНСКИ ХОР.

    Боже, розата, за да разцъфне,
    не ми я оставяйте на сянка.

     

    (Коленичат.)

     

ЙЕРМА.

    Небето е като градина
    със розови засмени храсти,
    цъфти една чудесна роза
    на всяко храстче сред листата.

     

    На лъч предутрен тя прилича,
    наглежда я един архангел.
    Крилата му са буреносни,
    очите му - предсмъртна мъка.

     

    Около нейните листенца
    потоци от горящо мляко
    играят и лицето мокрят
    на твоите звезди спокойни.

     

    Стори да цъфне, боже, твойта роза
    върху повехналото мое тяло.

     

     

    (Стават.)

     

ВТОРА ЖЕНА.

    Боже, усмири с ръката твоя
    огъня на нежните й бузи.

ЙЕРМА.

    В грешницата каеща се вслушай
    на светото твое поклонение.
    В мойта плът да цъфне твойта роза,
    нищо, че хилядо шипа има.

ХОР.

    Боже, розата, за да разцъфне,
    не ми я оставяй ти на сянка.

ЙЕРМА.

    Във повехналото мое тяло
    роза разцъфтяла, чудодейна.

     

     

    (Излизат. Отляво влизат тичешком МОМИЧЕТА с дълги ленти в ръце. Отдясно - ДРУГИ ТРИ, които гледат подир тях. На сцената постепенно се усилват гласовете, шумът на звънците и дрънченето на конските оглавници с гръгърци. В дъното се появяват СЕДЕМ МОМИЧЕТА, които размахват лентите към лявата страна. Шумът расте и влизат ДВАМА ДУШИ, облечени в панаирджийски костюми. Единият - като САМЕЦ, - другият - като САМКА. Сложили са големи маски. Самецът държи в ръката си рог на бик. Те не са никак смешни, напротив, имат някаква земна и народна красота. Самката размахва огърлица от големи звънци. Дъното на сцената се изпълва с ХОРА, които викат и тълкуват танца. Почти се е стъмнило.)

ДЕЦАТА.

    Дяволът и жена му! Дяволът и жена му!

САМКАТА.

    Във планинска рекичка
    къпеше се тъжната съпруга.
    Охлювите на водата
    качваха се по плътта й.

     

    Пясъкът по бреговете
    и ветрецът предразсъмен
    разгоряваха смеха й,
    и покриваха я с тръпки.
    Ах, красивата девойка
    беше гола във водата.

ДЕТЕТО.

    Как се вайкаше горката!

ПЪРВИ МЪЖ.

    Ах, повехнала от ласки
    с вятъра и със водата!

ВТОРИ МЪЖ.

    На кого ли тя повярва!

ПЪРВИ МЪЖ.

    Тук сама кого очаква!

ВТОРИ МЪЖ.

    Избледняло е лицето,
    суха - нейната утроба!

САМКАТА.

    Дойде ли нощта, ще кажа,
    дойде ли нощта сияйна
    на пира и на оброка,
    фустата си ще разкъсам.

ДЕТЕТО.

    И нощта дойде веднага.
    Идваше нощта дълбока!
    Вижте колко тъмен става
    ручеят във планината.

     

    (Почват да свирят няколко китари.)

     

САМЕЦЪТ.

 

(Става и размахва рога.)

 

    Ах, ах как е бяла
    тъжната съпруга.
    Как се вайкаше сред клоните зелени!
    Мак и карамфили ще разцъфнат,
    щом самецът своя плащ разгърне.

     

    (Приближава се.)

     

    Ако идваш ти на поклонение,
    за да се разтвори твойто лоно,
    не жалейно було си поставяй,
    а кошуля от платно холандско.
    И иди самичка зад стените,
    дето са смоковниците гъсти,
    и понасяй мойто тяло на земята
    чак до бялата въздишка на зората.
    Ах, как плува и сияе!
    Ах, как плува и сияе,
    как извива се жената!

САМКАТА.

    Любовта я щедро кичи
    със венци и със гирлянди
    и стрели от живо злато
    нейните гърди пробождат.

САМЕЦЪТ.

    Седем пъти тя простена,
    девет пъти се надигна,
    сляха се петнайсет пъти
    портокали и ясмини.

ТРЕТИ МЪЖ.

    Докосни я вече с рога!

ВТОРИ МЪЖ.

    С розата и танца кръшен!

ПЪРВИ МЪЖ.

    Как извива се жената!

САМЕЦЪТ.

    На такова поклонение
    винаги мъжът се слуша.
    Бикове са вси съпрузи.
    Винаги мъжът се слуша.
    И цветът на розмарина
    е за който го спечели.

ДЕТЕТО.

    С вятъра я докосни ти!

ВТОРИ МЪЖ.

    Ти със клона докосни я!

САМЕЦЪТ.

    Приближете се и вижте
    светлината на оная,
    що се къпеше в реката.

ПЪРВИ МЪЖ.

    Гъне се като тръстика.

САМКАТА.

    И като цветенце клюмва.

МЪЖЕТЕ.

    Да се махнат малките девойки!

САМЕЦЪТ.

    Нека изгори във танца
    и сияещото тяло
    на красивата съпруга.

     

    (Отиват си, като танцуват, пляскат с длани и се усмихват. Пеят.)

     

    И небето е градина
    с розови засмени храсти,
    и между листата дребни
    по една чудесна роза.

     

    (Отново минават ДВЕТЕ НЕВЕСТИ, които викат. Влиза веселата СТАРИЦА.)

     

СТАРИЦАТА.

    Да видим ще ни оставите ли да спим. Скоро ще дойде и тя.

     

    (Влиза ЙЕРМА.)

     

    Ти!

     

    (Йерма е отпаднала духом и не отговаря.)

     

    Кажи ми, за какво си дошла?

ЙЕРМА.

    Не знам.

СТАРИЦАТА.

    Не се ли примири? А къде е мъжът ти?

     

    (Йерма показва умора, но се вижда, че и някаква натрапчива мисъл се върти в главата й.)

     

ЙЕРМА.

    Тук е.

СТАРИЦАТА.

    Какво прави?

ЙЕРМА.

    Пие.

     

    (Мълчание. Вдига ръце към челото.)

     

    Ох!

СТАРИЦАТА.

    Ох, ох! По-малко охкане и повече търпение. Преди не можах да ти разкажа нищо, но сега ще ти кажа.

ЙЕРМА.

    И какво можеш да ми кажеш, което аз не зная?

СТАРИЦАТА.

    Това, за което вече не бива да се мълчи. Което бие на очи. Вината е в твоя мъж. Чуваш ли? Да ми отрежат ръцете, ако не е така. Нито баща му, нито дядо му, нито прадядо му са се показвали истински мъже. Сякаш небето и земята се съединявали, когато им се раждало дете. Плюнка, а не кръв имат в жилите. Друго нещо е твоят род. Имаш братя и братовчеди на сто левги наоколо. А виж какво проклятие се стовари върху твоята красота.

ЙЕРМА.

    Проклятие. Отровно блато, заляло класовете.

СТАРИЦАТА.

    Но ти имаш крака, за да се махнеш от къщи.

ЙЕРМА.

    Да се махна?

СТАРИЦАТА.

    Когато те видях на поклонението, сърцето ми се преобърна. Тук дохождат жени, за да познаят други мъже. И светецът върши чудеса. Моя син е седнал зад постницата и те чака. Моята къща се нуждае от жена. Иди при него и ще живеем тримата заедно. Моят син има добра кръв. Като мене. Влезеш ли в моята къща, ще усетиш още мирис на люлки. Пепелта на твоя юрган ще се превърне в хляб и сол за твоите дечица. Що се отнася до мъжа ти - в моята къща има сърцати хора и оръжие, няма да посмее дори улицата да пресече.

ЙЕРМА.

    Мълчи, мълчи, не е там причината! Никога не бих направила това. Аз не мога да прося милостиня. Нима смяташ, че мога да тръгна с друг мъж? Къде оставяш моята чест? Водата не може да потече назад и пълнолуние няма по пладне. Върви си. Ще продължа по своя път. Наистина ли мислиш, че бих могла да се отдам на друг мъж? Че аз като някоя робиня ще го моля за това, което е мое? Опознай ме, за да не говориш повече никога. Аз не прося милостиня.

СТАРИЦАТА.

    Когато човек е жаден, и на водата е благодарен.

ЙЕРМА.

    Аз приличам на суха нива, която могат да орат наведнъж хиляди волове, а ти ми предлагаш малка чаша кладенчова вода. Моята болка надминава всяка болка на плътта.

СТАРИЦАТА.

 

(силно)

 

    Е, продължавай така, щом ти харесва. Остани като тръни в сушав край, бодлива, повехнала.

ЙЕРМА

 

(силно)

 

    Повехнала, да, знам вече! Повехнала! Излишно е да ми го казваш. Не се опитвай да се забавляваш като лошите деца, когато видят как умира някое животинче. Откакто се омъжих, избягвам тая дума, но я чувам за първи път, за първи път ми я казват в лицето. За първи път виждам, че е истина.

СТАРИЦАТА.

    Никак не ми е жал за тебе, никак. Аз ще потърся друга жена за сина си.

     

    (Отива си. В далечината се чува да пее голям хор от поклонници. Йерма се запътва към каруцата, иззад която се появява МЪЖЪТ й.)

     

ЙЕРМА.

    Тук ли беше?

ХУАН.

    Тук бях.

ЙЕРМА.

    Дебнеше ли?

ХУАН.

    Дебнех.

ЙЕРМА.

    И чу ли?

ХУАН.

    Да.

ЙЕРМА.

    Е, и какво? Остави ме и върви да пееш с другите.

     

    (Сяда на одеялата.)

     

ХУАН.

    Време е да говоря и аз.

ЙЕРМА.

    Говори!

ХУАН.

    И да се оплача.

ЙЕРМА.

    От какво?

ХУАН.

    От горчилката в гърлото.

ЙЕРМА.

    У мене е в костите.

ХУАН.

    Време е вече да секнат тия постоянни поплаци за някакви тъмни неща извън живота, за неща, които не съществуват.

ЙЕРМА.

 

(изненадана, силно развълнувана)

 

    Извън живота ли, казваш? Неща, които не съществуват, тъй ли?

ХУАН.

    Неща, които не са се случвали и нито ти, нито аз можем да ги направляваме.

ЙЕРМА.

 

(яростно)

 

    Продължавай! Продължавай!

ХУАН.

    Неща, които за мене нямат значение. Чуваш ли? Нямат значение. Длъжен съм да ти го кажа най-после. За мене има значение това, което държа в ръцете си. Това, което виждам с моите очи.

ЙЕРМА.

 

(застава на колене; отчаяна)

 

    Така, така. Това исках да чуя от твоята уста... Когато истината е скрита дълбоко у нас, не се чува, но колко е голяма и как вика тя, щом изскочи навън и вдигне ръце! Всичко това за него нямало значение! Чух го вече!

ХУАН.

 

(Приближава се.)

 

    Разбери, че трябваше да стане така. Чуй ме.

     

    (Прегръща я, за да я вдигне.)

     

    Много жени щяха да бъдат щастливи, ако имаха твоя живот. Без деца животът е по-сладък. Аз съм щастлив, че ги нямам. Нямаме никаква вина.

ЙЕРМА.

    А какво търсиш у мене?

ХУАН.

    Тебе самата.

ЙЕРМА.

 

(възбудена)

 

    Да, търсеше къща, спокойствие и жена. Но нищо друго. Истина ли казвам?

ХУАН.

    Истина е. Както всички мъже.

ЙЕРМА.

    А останалото? А твоето дете?

ХУАН.

 

(ядосано)

 

    Не чу ли, че за мене няма значение? Не ме питай повече! В ушите ти ли искаш да крещя, за да разбереш и да се успокоиш веднъж завинаги!

ЙЕРМА.

    И никога ли не си помислял за него, като си виждал как аз го желая?

ХУАН.

    Никога.

     

    (Двамата сядат на земята.)

     

ЙЕРМА.

    Значи, да не го чакам?

ХУАН.

    Не.

ЙЕРМА.

    Нито ти?

ХУАН.

    Нито аз. Примири се!

ЙЕРМА.

    Повехнала!

ХУАН.

    Ще живеем мирно. Двамата, нежно, с удоволствие. Прегърни ме!

     

    (Прегръща я.)

     

ЙЕРМА.

    Какво търсиш?

ХУАН.

    Тебе те търся. На лунна светлина си по-хубава.

ЙЕРМА.

    Търсиш ме, както когато искаш да изядеш някой гълъб.

ХУАН.

    Целуни ме... така.

ЙЕРМА.

    Това никога, никога.

     

    (Йерма надава вик и стиска мъжа си за гърлото. Той пада назад. Тя стиска гърлото му, докато го удушава. Чува се пеенето на хора на поклонниците.)

     

    Повехнала, повехнала, но сигурна в това, което знам. Сега вече знам със сигурност, че е така. Сега съм сама.

     

    (Става. Почват да пристигат ХОРА.)

     

    Ще спя без да се събуждам от уплаха, за да видя дали моята кръв ще ме извести за друга нова кръв. С изсъхнало тяло завинаги. Какво искате да узнаете? Не се приближавайте, защото убих детето си, аз самата убих детето си!

     

    (Притичват НЯКОЛКО ДУШИ и остават в дъното на сцената. Чува се хорът на поклонниците.)

     

 

 

 

 

З а в е с а

 

 

 

 

 

 

 

 

второ действие | съдържание

 

Електронна публикация на 07. февруари 2022 г.
Публикация в кн. „Йерма“, Федерико Гарсия Лорка, Народен театър „Иван Вазов“, С., 1980 г.

©1998-2022 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]