Аз нощем влизам в тъмни стаи...
На мечът песента мълчи,
в тъга потъвам аз накрая,
в безпаметните ти очи.

И аз с мъгли съм се завила,
до черни туля се цветя...
Как хубаво, че твойта мила
не ще ме обвинява тя

за лекота и тишината,
за непокрита същина...
Не се страхувам от мъглата –
тъга тя ледена една.

Аз стъпвам като Муза-сърна –
тъй елфи дишат със тъга...
И знам, че тука да се върна,
това абсурдно е сега.

Не искам пътища-посоки,
а само поглед твоя син...
Потъвам аз в печал дълбока
и бягам аз от себе си.

Пак устни сънени... И рамо
тъй уморено от война...
И нощем... тъмна стая само...
Неуловима тишина...

върни се | съдържание | продължи